Читать «Майстор Манаси» онлайн

Георги Райчев

Майстор Манаси

Живееше си едно време в наше село човек на име Манаси. Манаси нито ореше, нито сееше, нито жънеше. Пък и нищо си нямаше — нито нива, нито кон, нито крава. И къща нямаше — живееше по чуждите къщи. Имаше си Манаси дребен занаятец, с него изкарваше прехраната си: шивач беше, шиеше хубави кожени кесии за тютюн. Ей такива е, колкото ръкавица, съшити от триъгълни късчета кожа, обагрени с разни цветове. Отгоре кесията се стягаше с кожена връв, а на двата края на връвта висяха шарени ресни като корените на луковица…

Щом някой скъсаше или загубеше кесията си за тютюн, повикваше Манаси и кажеше:

— Хайде, Манаси, кесия да ми ушиеш!

— Каква я искаш? — пита Манаси. — С ресни или без ресни? С ресни струва три пъти по-скъпо.

— С ресни, с ресни бе, човече!

— Добре, но само че кожата ще си купиш ти и три дни ще ме храниш даром!

— Прието, майсторе, заповядай дома утре!

Запретва се на другия ден Манаси — шие, крои и за три дни кесията готова.

Днес у тогова, утре у оногова, най-сетне не остана в наше село човек без тютюнева кесия. Нямаше вече и хляб за Манаси.

— Ще зарежа вече това село! — каза си веднъж майстор Манаси. — Ще тръгна по света, пари да печеля, богат да стана.

Решено — сторено! Набучи майстор Манаси грамадни ножици в пояса си и замина. Стигна в непознато село, тръгна по улиците и се провикна из цяло гърло:

— Ха майстор шивач, ха-а-а! Всичко шия, всичко мога!

Чу го един човек, попита го:

— Майсторе, ами кожух знаеш ли да шиеш?

— Знам я, как да не знам? Всичко мога, всичко шия!

— Щом си такъв майстор, заповядай дома! Имам три овчи кожи: искам да ми ушиеш от тях кожух, дълъг до земята.

— Бива, господине, и по-дълъг може!

Въведоха майстора в къщи; седна, разположи се и рече:

— Сложете сега да хапнем!

Сложиха му гозба, нахрани се Манаси до пресищане.

— Постелете сега да спим, пък утре рано работа ще почнем!

Постлаха му мека постеля, легна, наспа се Манаси като младенец.

На утрото човекът го попита:

— Е, как е, майсторе, да донеса ли кожите?

— Почакай — важно отвърна майсторът. — Днеска ножиците си ще точа.

Измъкна Манаси тежките ножици от пояса си, точи ги, гласи ги — цял ден. Обядваха, вечеряха и пак легнаха да спят.

На утрото взе Манаси кожите, разпростря ги на пода, коленичи и се залови за работа. Мери — крои, крои — мери, чак до залез слънце.

— Е? — пита го човекът. — Ще стане ли дълъг кожухът?

Майстор Манаси се почесва по врата и важно-важно отговаря:

— Право да ти кажа, господарю, кожух няма да стане — кожите не стигат. По-добре ще е утре шарено кожухче да ти ушия. Без ръкави ще е, за под абата. Чудо ще стане!

Нямаше какво — съгласи се човекът.

На утрото майстор Манаси пак се залови за работа. Мери — крои, крои — мери, пак до залез слънце.

— Е, майсторе, как е, ще стане ли кожухчето?

— Няма да го бъде, чорбаджи!

— Че защо бе, майсторе?

— Кожите не достигат. Пък и да ти кажа ли, защо ти е кожухче, аба като имаш? По-добре да ти ушия аз на тебе едни дълги калцуни — хем краката ти ще топлят, хем коленете ти ще пазят.

Какво да прави човекът — съгласи се пак.

Но и за калцуни кожите не стигаха!