Погледайте, настала е пролет на земята,майска птичка запяла е чудно из листата.Гората се пробудила, полето се смее,зората се зачудила: сe хубости грее.Из въздуха възнесена чучулига цвърка…Ставай, душо, из плесена, плесни крила, фъркай!…Литнах, фръкнах в ефирите — след мен мъгли темни…Как? И тук ли ме дирите, о ядове земни?
II
Не ще плача по модата зарад мойта младост,не ща черня природата в светлата u радост;не ща като поетите в пролетта да стена…О небеса, що светите, о горо зелена,о потоци разгалени, о вий, пойни птички,о триндафили алени — младейте се всички!Разцъфтете се, младости, души без окови,вий, надежди, вий, радости, вий, блянове нови —ах, отдавна изчезнахте из гърди ми клети! —Вий, горести, там влезнахте, ех — и вий цъфтете!
III
Из улиците димните излязох на полето,да чуя ази химните, що пълнеха небето.Ластвичките и званките звучаха в упоенье,на ангелите сянките минуваха над мене.Но глас екнa нечаени на господа във храма:вий, гнили, зли, отчаени, за вас тук място няма!
IV
Звучете, пойни пиленца, шумете, гори млади,играйте, пъстри шиленца, по тучните ливади.Вам силний бог на правдата живот и хубост даде;куршумът, ножът, брадвата човекът пък създаде.Но вашите обятия не глождат страховете…Честити! Без проклятия живеете и мрете.
V
Желал бих да съм зрънчице, заровено в земята,над мене топло слънчице да пада през листата,да бъда там разбудено и в цвете да изникна,и весело, зачудено главичката да вдигна:за първи път природата прекрасна да здравишаи радостно в свободата да цъфна, да мириша.
VI
Омръзна ми веч врявата и грижите несносни,отидох във дъбравата, при цветенцата росни.— Я вижте ми качулката, кат кръв е тя цървена —казaa камбула-булката — в моравата зелена.— Цъфнaх и аз — лайкучката продума; а синчецът:— И аз развих си бучката, разперих си венецът.— И аз — извика ружката — съм весела и нова!— Аз — клuкна теменужката — за китка съм готова!И радват се под ясното небе и си бърборатза слънцето прекрасното, лазурът и просторът,за бляскът на зорницата, за шаровете пресни,за мая, за росицата, за славеите песни.Поклатих аз главата си — туй племе празношумнопожалих го в душата си — и казах остроумно:— О, беднички създания на две-три лучи ясни,вий нямате съзнание доколко сте нещастни!Вий ден цъфтите в драките и мрете непознати:защо ви са тез накити и шароне богати?Вий зло на ум не туряте и радвате се, бедни!А жегите? А бурите? А стъпките зловредни?На всичко вий игралки сте. Проклинайте съдбата:кат мен и вие жалки сте творенья на земята!Отде ме чуха птичките в клоновете зелени,разцвъркаха се всичките, насмяха се над мене.Гълчат си, чуруликат си, поглеждат ме лукаво…Не удържах язикът си, измъмрах ги на здраво:„Какъв е тоз над моята глава шум, бледословия?“— Ний смеем се над твоята глупчайша философия!
VII
Но ето ги пак истите фъркачи шеговити,играят си из листите, безгрижни и честити.Здрависват се, цалуват се със човките си мали,любуват се, милуват се, че майски дни настали.Западна мисъл тягостна в душа ми, кат вихрушка…Във таз природа радостна един съм аз без дружка!И викнах опечалено: „Ох, горко ми, линея!За мило либе галено и аз сега копнея;кат цветето, кат злаците и ази май посрещам;кат пилците в шумаците и аз любов усещам;и чезна до сърцето си да стисна нещо младо!Ела, мой ангел — дето си, ела, любовно чадо!…“А птичките закискаха и фръкнаха нагоре:„Поетът наш, изпискаха, със вятъра говори!“
VIII
Зората пукна златата, зарумени небето,и званката крилатата писнa из вишинето.Отде е таз хармония, що пълни днес въздуха?Тез сладки благовония въз нази кой ги духа?Трептят, шумят акацийте в градината зелена,аз гледам декорацийте на новата вселена.Във бряста, във зеленият, шуми народ врабчета…— Ах, днес умрял е геният, умрял ви е поета!Врабци, той с вас обичаше свободата и пейше…Зефир, кат теб въздишаше; природо, ти му лейшев душата тез съкровища; зари! Вий в него гряхте!Вий, небеса, легловища на мислите му бяхте!Тъжете, днеска геният — приятелят ще ровят…Шуми лесът, зеленият, врабците пустословят.Скръб никой не показува, не млъква и зефираи гаче всичко казва: „Безсмъртний не умира!“
X
Накрай небето чистото рой облаци изскачат,над бърдото гористото сърдито сенки влачат.О гости черни, рошави, о облаци на мая,дъжд, вихър, град ли лошави — що носите, не зная…Блеснa из тях светкавица, стъмниха се ужасно:пукнaха: гръм, трескавица! Минaха — пак е ясно.По-весели долините, въздуха и гората,във небесата сините усмихва се дъгата.Мъгли, които плъзнете в душа ми кат в провала,вий няма да се пръснете от мълний, ни от хала.Вий вечно там се мръщите, чумерите, пластите,в сълзи се не обръщате, във клетви не бухтите.И веч луча — небесната — тоз мрак не озарява,дъгата благовестната там веч се не явява.
