Читать «Майка на пет деца» онлайн - страница 5

— Тя се оправя много бързо въпреки лошото време, но трябваше да гледам да не лудува — казал началникът с укорителен поглед към кеглата.

— Да — живо отговорила Мери. — И Скъпия Джони, и той е така, кашля ужасно нощем. Но Мизерия е добре. Току-що ходих да я видя.

— Има много скарлатина по тия места — продължил началникът със спокойна загриженост — и трябва много да внимавам. Но утре ще я поразходя малко надолу по линията.

Очите на Мери блеснали и се напълнили сякаш със синкава влага. Последвала една целувка, лек смях, свенлив поглед към двамата любопитни непознати; синята престилчица изхвръкнала вън и разговорът приключил.

Тя беше еднакво внимателна в грижите си към другите, но парцаленото бебе Глориана, намерило подслон в хижата на Джим Картър на Билото, живееше твърде далече за всекидневни посещения, затова Джим го донасяше редовно в събота следобед у Мерини, сложено да спи в пътните му дисаги или яхнало гордо отпред на седлото. В неделя имаше парад на всичките кукли, който поддържаше духа на Мери през следващата седмица.

Но дойде една събота и неделя, когато Мери не се появи и по целия път стана известно, че е била повикана в Сан Франциско да се види с някаква леля, която току-що била дошла „от щатите“. Беше празна неделя за „момчетата“, много отегчителна, някак си лишена от празничност неделя без тази фигурка. Но следващата неделя и по-следващата бяха още по-лоши и тогава се узна, че ужасната леля много харесала Мери и решила да я прати в аристократическо училище — манастирско училище в Санта Клара, — където, според слуховете, момичетата придобивали толкова съвършено възпитание, че собствените им родители не можели да ги познаят. Но ние знаехме, че това е невъзможно за нашата Мери и писмото, което дойде от нея в края на месеца, преди манастирът да затвори вратите си зад синята престилчица, ни увери в това и беше утеха за закопнелите ни сърца. То беше типично за Мери: не беше адресирано до никого в частност и ако не беше предвидливата й леля, щяло е да бъде изпратено отворено и изобщо без адрес. Беше отделен лист, който баща й ни връчи без думи, но когато си го предавахме от ръка на ръка, разбрахме го така, сякаш бяхме чули гласа на загубената ни другарка по игра.