Читать «Мадарска легенда» онлайн - страница 2

Помниш ли оня голям майстор, който издяла в канарата този трепнал кон и неговия ездач? Помниш ли неговия чук и неговата дарена ръка?

Той беше млад момък, славянин, с жълта като слама коса, паднала на кичури над челото му и две загадъчни очи, окъпани от голям творчески пламък. В крепостта, където ечаха бойни рогове, цвилеха коне и се чуваха викове на мъже, жадни за плячка, за жени, медовина и за бой, този човек беше чужденец. Той носеше белега и на други времена. Нямаше роднина и никой не го знаеше откъде е дошъл в Плиска. Цял ден удряше длетото с един тежък чук и когато отмалееше, отпущаше десницата си и извръщаше очи надоле, към прегорилото пшенично поле, където мирни жътвари бързаха да приберат хляба си, докато не са връхлетели вражи пълчища — да го потъпчат и запалят. Той гледаше жътварите, които мърдукаха между кръстците, и песните им вълнуваха кръвта му.

Надвечер в двуколесница със сребърни шини и славеи-звънчета откъм Плиска се задаваше царската дъщеря, на хан Омуртага дъщерята — тънко черно момиче с малки корави гърди като тракийски ябълки. То спираше потъналите в пяна едри коне и дълго гледаше широкия гръб на майстора и неговите здрави мургави ръце, които разсичаха камъка. Когато усетеше, че ханската дъщеря е зад гърба му, момъкът изтръпваше. Сладък сок тръгваше по жилите му. С разтуптяно сърце той удряше, чукът пееше в ръцете му, а камъкът омекваше като почва, напоена от пролетен дъжд.

Черното момиче го замеряше със ситни камъчета и смехът му се носеше наоколо — млад и волен.

Една вечер, когато княгинята дойде и спря зад него, той изведнъж се обърна назад и девойката потъна в кротките му тъжни сини очи. Почна да маха с ръце и да вика за помощ. Обърна двуколесницата и шибна коня. До полунощ майсторът не можа да заспи, а ходеше по стърнищата, между кръстците и пееше, тъй както пеят щурците. Мъждукаха далечни аули. Никога звездите, не са пламтели с такъв огън. След полунощ той легна на тревата. Чу как тупти сърцето на земята, усмихна се, затвори очи и протегна ръце към звездите. Тогава му се яви насън дъщерята на ювиги хан Омуртаг — тънка и черна, и мила. Попита го:

— Чух глас насън. Някой ме викаше. Ти ли беше? Защо ме повика?

— Защото ти грееш над мене като юлска звезда, защото твоите очи са две череши, мокри от утринна роса, а гласът ти — глас на чучулига.

— Ще кажа на хана.

— Кажи му.

— Ти посягаш да откъснеш най-хубавия плод от градината на хана. Той ще ти отреже главата, ще я хвърли върху скалите — за да изкълве бог Икуш очите ти. Тези очи! Остави ме да ги погледам! Ах, колко си хубав! Тая вечер ти видя ли как потъвах в тях, почнах да се давя и извиках за помощ. Аз съм удавница! Ето ме, лежа мокра на пясъка. Помилвай ме! Наведи се над мене и ме съживи с топлия дъх на устните си! Не си ли царски син?

— Не съм.

— А какъв си?

— Син съм на един каменар от най-будния аул в държавата на хан Омуртаг.

— Лъжеш.

— Защо да те лъжа?

— Ти си пратеник на боговете. Ти можеш да вдъхваш душа на мъртвия камък. Когато твоят чук заповяда — от канарата излизат живи хора. Ти имаш сила да покоряваш. Ти ме омагьоса. Ще ме отведеш ли?