Читать «Люси никога не ще си тръгне» онлайн - страница 2

— Добре, че го изхвърлих. — Люси се намръщи. — Ви, трябва да те изведа оттук. И не разполагаме с много време.

Тя беше права. Нямахме много време. Секунди, минути, часове, дни, седмици — колко време беше изминало, откакто за последен път бях обръщал чашката?

— Ще се измъкнем — каза тя. — Ще наемем стая, където няма да ни открият. Ще се грижа за теб, докато се оправиш.

— Но стаите струват пари.

— Имаш онези петдесет долара, които Джордж ти беше дал за костюм.

— Люси — попитах я аз. — Откъде знаеш това?

— Нали ми каза още преди сто години, глупчо. Горкичкото — не си спомняш нещата много добре, а? Ето още една причина да ми се довериш.

Кимнах. Можех да се доверя на Люси. Макар че, по някакъв начин, тя беше отговорна за моя алкохолизъм. Тя просто си бе помислила, че това ще ме развесели, когато Джордж доведе всичките си скъпи приятелчета в къщата и ние излязохме да впечатляваме клиентите му. Но Люси се бе опитала да помогне. Можех да й се доверя. Трябваше да й се доверя.

— Можем да тръгнем веднага, щом мис Хигинс излезе тази нощ — каза Люси. — Ще изчакаме, докато Джордж заспи, какво ще кажеш? Защо не се облечеш още сега, а аз ще се върна да те взема.

Облякох се. Не е лесно да го сториш, когато трепериш, но аз успях. Дори си сложих малко грим и подрязах мъничко косата си с големите ножици. После се погледнах в огледалото и казах високо:

— Е, какво ще кажеш?

— Изглеждаш лъчезарен — усмихна се Люси. — Излъчваш положително сияние.

Аз стоях там и се смеех, а слънцето залязваше, хвърляйки отблясъци върху ножиците по начин, който ме накара да присвия очи, и аз изведнъж се почувствах сънлив.

— Джордж скоро ще бъде тук — каза Люси. — Аз по-добре да тръгвам. Защо не си подремнеш, докато дойда да те взема?

— Да — рекох аз. — Ще бъдеш много внимателна, нали?

— Много внимателна — прошепна Люси и тихичко се отдалечи на пръсти.

Излегнах се на леглото и заспах, наистина заспах за пръв път от седмици насам, заспах така, че ножиците да не нараняват повече очите ми, особено така, както ме нарани Джордж, когато искаше да ме затвори в лудницата, за да могат той и мис Хигинс да правят любов на моето легло и да ми се смеят, както ми се смяха всички, с изключение на Люси, а тя ще се погрижи за мен, тя знае какво трябва да направя, аз мога да й се доверя, но когато Джордж влезе, аз трябва да спя и да спя и да спя, защото никой не може да те обвини за това, което мислиш в съня си или правиш насън.

Всичко това беше прекрасно — докато сънувах — и аз въобще не се притеснявах за сънищата си, понеже сънят си е само сън, а когато бях пиян, имах страшно много сънища.

Когато се събудих, отново треперех, но този път Люси ме разтърсваше, стоеше в тъмното и ме разтърсваше. Огледах се наоколо и видях, че вратата на стаята ми е отворена, а Люси дори не се стараеше да шепне.

Тя стоеше там с ножиците в ръка, и ме подканяше.

— Хайде, да побързаме.

— Какво си правила с тези ножици? — попитах аз.

— Срязвах телефонните кабели, глупчо! Влязох в кухнята, след като мис Хигинс си тръгна, и сложих малко от приспивателното в кафето на Джордж. Спомни си, казах ти какъв е планът.