Читать «Людоеди» онлайн

Иван Вазов

Людоеди

Над хълмистите равнини, покрити с тъмносивия килим на разораните и разораваните за есенните посеви ниви, пъстрени тук-там от редките с полиняла шума дървеса, заглъхнали и тъжни, както самата земя, слънцето лееше своите топли приятни лучи с пролетна пищност. Из въздуха редки птици изпускаха своето звънливо-кристално цвъркане, без да намалят меланхолията на природата; лястовичките хвърляха последните си радостни ноти из въздуха, тъкмейки се да отлетят на зимовище в южните страни, в страните на вечното слънце. По нивята бели волове влачеха лениво железните рала, оставяйки по себе си черни свежи бразди, под сърдитите подканяния на орачите.

В полегатата наклонност на една разлата рътлина Цветан Буков, трийсет и пет годишен селянин, ореше също в една нива. Здрав и силен мъж, с яка снага и мускулести ръце, с намусено лице и лют поглед на сприхав човек, той постоянно викаше въз воловете си и бързаше да разоре повече пространство. Истина, нивата му се чернееше цяла от браздите, но той сега пореше съседната нива и нетърпението му, безпокойството му се увеличаваха на всяка минута.

Най-после той видя, че недалеко се подаде един селянин, идейки насам през нивата, и лицето му се намръщи по-силно.

Тоя селянин носеше на рамо дебел кривак.

— Ела, ела да те видя — измърмори Цветан на себе си, като хвърли ядосан поглед на селянина с кривака.

Селянинът с кривака скоро дойде. Той беше по-стар от Цветана, но като него жилест. Лицето му беше изкривено от злоба.

Цветан, без да го погледне вече, следваше да тика воловете и да говори с тях, като че ли не вижда селянина с кривака, който се бе спрял запъхтян и гледаше нивата, що се разораваше.

— Цветане — извика той.

— Какво търсиш? — попита направо Цветан.

— Махни се оттук! — каза оня с кривака.

— Защо?

— Ти си влязъл в моята нива…

— Тя си е моята нива — отговори Цветан.

— Не видиш ли слога тука, обеснико? И баща ни нали ти каза да не пипаш тука?

— Ти не меси баща ми! Ти го остави да се търкаля по улиците гладен, като куче, и сега — с него си помагаш…

— Цветане, махни се, братко. — И селянинът с кривака пристъпи решително напред.

— Брате Минко, иди си по работата! — каза глухо Цветан. Той не толкова ги изрече, колкото ги изръмжа тия думи. Те излязоха из гърлото му застрашително.

Минко стрелна свиреп поглед на брата си.

— Думам ти да не ореш моята нива, защото тя е моя нива! — извика той.

— Твоята нива преди две години беше до оня храст, но когато аз боледувах, ти ми префука половина уврат и аз сега ора моето си място. Ти забравяш ли, че чуждото и на Великден се взима?

Минко се разтрепера.

— Не лъжи като циганин! Не съм ти барал, не съм ти отнел нито за една бразда място. Не лъжи като циганин и се махни по-скоро оттука, да ме не вкараш в грях.

— Ти се махни, да ме не вземат дяволите! — И лицето на Цветана пребледня.

Слънцето грееше весело. Подвижните сенки на воловете и на Цветана се мърдаха напред, грапави и криви, по буците на черните бразди. Една лястовичка изцърка над главите на братята и се стрелна нагоре. Далеч във въздуха се порониха ноти от гласа на чучулига.