Читать «Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)» онлайн - страница 4

— Армията ти няма абсолютно никакви правомощия да взема подобни решения, Гней Помпей Велики.

— Какво мога да направя? Та те дори не желаят да ме слушат!

— Глупости! — сряза го диктаторът. — Надявам се, Велики, даваш си сметка, че в писмата си ти изрично признаваш пред мен и пред Сената, че си абсолютно неспособен да командваш армията си.

Помпей целият се изчерви и присви устни.

— Не е честно да говориш така!

— Защо? Ти самият го признаваш в поне три от писмата си.

— Ама ти се правиш, че не разбираш! — възрази му младежът. — Те действат така само от любов към, мен!

— От любов или омраза, неподчинението си е все неподчинение. Ако това бяха мои войници, отдавна да съм наказал някого със смърт.

— Дори да е неподчинение, никому не е донесло вреда.

— Няма неподчинение, което да не носи вреда, и ти много добре го знаеш. Дръзнал си да заплашваш законно избрания римски диктатор.

— Това не е поход срещу Рим, Луций Корнелий, това е просто поход към Рим. Има разлика! Войниците просто искат да се уверят, че ще получа каквото заслужавам.

— Какво заслужаваш, Велики, определям аз, римският диктатор. Ти си на двадесет и четири години. Още не си влязъл в Сената. Съгласих се да те наричам с новоизмисленото ти име, „Магн“, което някой ден може да прерасне в „Максим“, но може и да се смали на „Парв“, „Минут“ или дори „Пузил“.

Помпей се спря насред пътя и се обърна към Сула; останалата част от делегацията уж случайно не се усети навреме и незабележимо се доближи до двамата.

— Искам триумф! — изтърси гневно Помпей и тропна с крак.

— А аз ти казвам, че няма да го получиш! — заяви му Сула. Широкото лице на младежа стана червено като цвекло, тънките му устни разкриха малките му бели зъбки.

— Добре ще е да запомниш, диктатор Луций Корнелий Сула, че хората почитат изгряващото, а не залязващото слънце!

Сула изведнъж избухна в гръмък смях.

— О, това беше добро! — задъхваше се той. — Ще го имаш своя триумф! — И накрая, разтърсен от нов прилив на смях, допълни: — И не ме гледай като истукан, маймуно! Помогни ми да си наместя тогата!

— Ти си пълен глупак, Велики — заяви Метел Пий на Помпей, когато двамата останаха насаме.

— Защо? Мисля, че постъпих доста умно — отвърна той.

Прасчо Младши отдавна беше навършил годините за консул и макар още да не се бе добрал до високата длъжност, възрастта му личеше: чупливата му кестенява коса се бе прошарила, край кафявите му очи се бяха появили бръчки.

— Всичко друго, но не и умно — подхвърли Метел и със задоволство забеляза недоумението в красивите сини очи на събеседника си. — Познавам нашия началник много по-отдавна от теб, имал съм случай да се уверя, че е не само по-велик от нас двамата, взети заедно, но е и много по-интелигентен. Той има слабости, но те не засягат способността му да разсъждава и действа.

Помпей шумно изсумтя.

— О, Пий, нищо не разбирам! Слабости? За какви слабости у Сула изобщо говориш?

— Имам предвид вкуса му към ироничното, разбира се. Изразът ми з-звучи по-точен, отколкото „ч-чувство за хумор“. — Прасчо млъкна, докато овладее заекването си. — Спомни си, че ме посочи за върховен понтифекс, при условие че заеквам. На него му е просто невъзможно да устои на подобни „шеги“.