Читать «Любимци на съдбата» онлайн - страница 9

— Пари ли? — Скапций му отвърна с нескрито пренебрежение. — Което си е истина, служихме на баща му, без да видим кой знае какъв кяр. По онова време просто нямаше. Когато синчето намери пари, ще даде и на нас. Ако не намери, здраве да е. Той е добър господар.

— Разбирам.

Отново потънаха в мълчание и Варон насочи вниманието си към приятеля си Помпей. Носеха се легенди колко независим и своенравен е бил Помпей Страбон по време на Съюзническата война: как бил запазил легионите си месеци, след като му е било заповядано да ги разпусне, как с тази си постъпка пряко бил повлиял над събитията в Рим. Когато след смъртта на Гай Марий Цина беше преглеждал сметките на хазната, не се беше сблъскал с големи разходи за войнишки заплати; Варон сега разбра защо — Помпей Страбон не си беше правил труда изобщо да плаща на войниците си. Защо да им плаща, след като те по право му принадлежат?

В този момент Помпей напусна поста си до масите на писарите и се запъти към храма на Пик.

— Тръгвам да търся място за лагер — каза той на Варон, след което широко се усмихна на едрия мъж, седнал до него. — Рано си минал на опашката, а, Скапций?

Скапций тежко се надигна.

— Да, Велики. Най-добре да си вървя у дома да си събирам нещата, а?

Значи всички го наричаха Велики! Варон на свой ред се изправи.

— Ще дойда с теб, Велики.

Тълпата оредяваше, на свой ред жените се завръщаха на пазара. Неколцината търговци, допреди малко изтласкани встрани, вече сглобяваха сергиите си, докато робите бързаха да разтоварят стоката. Купища мръсно бельо ограждаха големия фонтан пред местния храм на ларите и една-две девойки бяха надигнали поли, за да нагазят в плитката вода. Колко типичен италийски град, мислеше си Варон, докато вървеше след Помпей: слънце и прах, няколко сенчести дървета, жужене на насекоми, усещане за безвремие, гнили плодове по земята, забързани люде, които знаят и кътните зъби един на друг. В Ауксим тайни нямаше!

— Тукашните си ги бива — подхвърли той на приятеля си, докато отиваха към конете си.

— Сабини, Вароне, също като теб — обясни Помпей. — Дори да са дошли от тази страна на Апенините преди столетия.

— Не мисля, че си приличаме! — възрази Варон, докато един от робите му помагаше да се качи на седлото. — Може и да съм сабинянин, но не съм войник като тях.

— И ти си дал своето по време на Съюзническата война, предполагам?

— Разбира се. Участвах в десет военни кампании. Колко бързо ги навъртяхме по време на конфликта! Но откакто войната свърши, не съм и поглеждал меча си.

Помпей се засмя.

— Говориш като приятеля ми Цицерон.

— Марк Тулий Цицерон! Адвокатът-чудо?

— Същия. Ненавиждаше войната. Просто не му стискаше да бъде войник, нещо, което баща ми така и не можа да приеме. Но иначе си беше свястно момче, обичаше да се занимава с неща, които аз ненавиждам. Затова знаехме как да угодим на баща ми. — Помпей въздъхна. — След като превзехме Аскул Пицент, Цицерон настоя да се прехвърли при Сула в Кампания. Липсваше ми!

За петнайсет дни Помпей успя да събере обещаните три легиона от доброволци — ветерани в укрепения лагер на седем-осем километра от Ауксим, на брега на малка рекичка, вливаща се в Езис. Санитарните условия вътре в лагера бяха идеални, Помпей държеше хигиената да се спазва. Навремето Помпей Страбон се беше оказал жертва на провинциалния си произход, знаеше само един начин как да се оправя с нужниците, помийните ями и боклука: щом вонята станеше непоносима, просто преместваше лагера. Затова и умря от коремен тиф пред Колинската порта под стените на Рим, а жителите на Квиринал и Виминал, чиято питейна вода беше заразена от неговите войници, бяха разкарвали трупа му из улиците на града.