Читать «Любимци на съдбата» онлайн - страница 13

Новината за плановете на младия Помпей беше донесена на Карбон от неговия квестор Гай Верес.

— Момчето трябва да бъде спряно, преди да е сторило беля — намръщи се Карбон. — Каква досада! Да се надяваме само, че докато се разправяме с Помпей Младши, Метел Пий няма на свой ред да се появи от Лигурия. И да разчитаме, че двамата консули ще съумеят да неутрализират Сула.

— Бързо ще приключим с Помпей — увери го самонадеяният Гай Верес.

— Съгласен съм, но така или иначе момчето си е проблем. Би ли извикал легатите?

Но те се оказаха трудни за откриване; Верес трябваше доста време да обикаля лагера, а това нямаше да се хареса на Карбон. Докато търсеше, много мисли минаха през главата му, но нито една не се отнасяше до младия Помпей, сина на стария Помпей Кривогледия. Не, този, който не му даваше мира, беше Сула. Макар никога да не се беше срещал лично с него (пък и нямаше защо, бащата на Верес беше скромен сенатор без политическо влияние, а по време на Съюзническата война самият той беше служил при Гай Марий и след това — при Цина), добре си спомняше как бе изглеждал по време на церемонията по встъпването си в консулската длъжност. Още оттогава му беше направил силно впечатления. Понеже не беше войник по душа, на Верес не му беше хрумнало да се пише доброволец за похода на Сула на изток; пък и Рим по времето на Цина и Карбон не беше никак лошо местенце за такива като него. Верес обичаше да стои там, където се въртят големите пари, защото обичаше да хвърля тлъсти суми за изкуство и имаше големи амбиции. И все пак, докато търсеше легатите на Карбон, започваше да се чуди не е ли време да мине на другата страна.

Ако трябва да сме съвсем точни, Гай Верес дори не беше и квестор, а само проквестор: официално бе изгубил сана си с изтичането на предишния годишен мандат. Това, че продължаваше да изпълнява функциите си, се дължеше единствено на Карбон, към когото беше прикрепен предната година. Карбон беше изказал голямо задоволство от работата му и бе поискал да служи при него и в Италийска Галия. И понеже задълженията на квестора бяха да се грижи за средствата, които харчи техният началник, Гай Верес бе поискал веднъж — от името на Карбон — и бе получил от хазната сумата от два милиона двеста трийсет и пет хиляди четиристотин и седемнайсет сестерции; цялата тази субсидия трябваше да покрива разходите на Карбон: да стигне за заплатите на легионерите, да осигури достатъчен разкош за самия него, за легатите, нисшите офицери и квестора, както и да изплатят всички онези хиляди дреболийки, които не можеха да се вместят в гореспоменатите харчове.

Още не беше минал април, а повече от милион и половина сестерции бяха похарчени, което означаваше, че Карбон скоро ще трябва втори път да се обръща към хазната за нови пари. Легатите му си живееха охолно, самият той беше свикнал да разполага с държавния бюджет, както намери за добре. Да не говорим за Гай Верес; той отдавна беше бръкнал в кацата с меда, още преди да напълни кесиите на армията. Досега бе съумял да прикрива злоупотребите си, но, убеждаваше се той, при условие, че цялата ситуация коренно щеше да се промени, може би не беше повече нужно да се крие. Щом Карбон му обърнеше гръб, за да се занимава с трите легиона на Помпей, Гай Верес щеше да изчезне. Време беше да смени отбора.