Читать «Луис Перет» онлайн - страница 3

Та, този дядо сподели интересно психологическо наблюдение. В ония години на дебнене и надхитряване, нелегалните, и тайните агенти, които слухтяли за тях, ужасно много си приличали. В желанието си да изсивяват и едните, и другите се обличали в тъмни дрехи, а на главите им се мъдрели прихлупени шапки или бомбета. И вървежът им бил еднакъв, напрегнат… Близнаци, разделени от противоречията на играта.

Като видя демонстриращия разсеяност мъж в сив костюм, господин Алекс си спомни думите на умния старец. Е, сега няма война, но някои хора са по военно скроени. Човекът с нахлупеното бомбе е напрегнат, а това е добро като начало. В сделките печели по-спокойният. Защото има възможност по-добре да прецени и огледа нещата.

Ето, тарикатът застана зад храстите в края на алеята. Без да се обръща и оглежда, господин Алекс знаеше, че онзи се кокори. Прави си живота интересен, човекът…

Господин Алекс се отдаде на естественото удоволствие от съзерцанието на златната есен. Дърветата бяха обагрени в милион нюанси на златистото, зеленото и червеното. Каквото Бог е сътворил, човек може само да наподоби. Даже талантливите художници просто правят нещо сходно на вече сътвореното.

— Може ли? — Пази Боже да имаш такъв глас. Като несмазана врата…

— Да, заповядайте — посочи с ръка стола до себе си и продължи да разглежда играта на блясък и сенки на слънцето, процеждащо се през короната на дървото.

— Носите ли го? — проскърца приносителя на сивото бомбе.

— В джоба ми е — равнодушно отвърна господин Алекс.

Болестта интернет се разви като епидемия от спин. Катастрофално и съблазнително. Засичаш се с някого, стоейки пред някакъв екран. Договаряш се нещо с него, усещаш тръпка на възбуда, виждате се и…

— Няма ли да попитате как ви познах?

— Не, няма да попитам… — отдаден на съзерцанието, все така равнодушно отговори господин Алекс.

— Все пак трябва да го видя — настоя скърцащият глас.

Господин Алекс извади от джоба си червена кутийка от някакво бижу, отвори я. Непознатият посегна да извади часовника, но господин Алекс дръпна кутийката.

— Искам да видя дали работи…

Господин Алекс мълчаливо извади часовника и го допря до ухото на непознатия. Той се ослуша напрегнато, но явно остана доволен.

— Банкнотата… — тихо каза господин Алекс.

— Ето я — непознатият отвори някаква книга. Господин Алекс я огледа с интерес. Стара, масленозелена на петна, явно автентична. „Пятьсотъ рублей“; „Билетъ Государственаго Казничейства Главного командования вооруженными силами на Югъ России“.

Тия руснаци… За една революция време смогнали да си организират сума ти държавици с важни имена. Като сламени колибки. Някога. После държавиците били издухани от тайфуна на вълчия болшевизъм, но колекция от редките им вече банкноти струва немалко пари. Днес. Господин Алекс съобрази:

— Окей — с премерено, но категорично движение взе книгата от ръцете на новия си познайник. Той се опита да я задържи, но получавайки кутийката стана бързо и пое по алеята на изток.