Читать «Лондонски мостове» онлайн - страница 150

Накрая Вълка напусна кабинета и се насочи към своя рейндж ровър. Мислеше си само за едно: сега никой не знаеше как изглежда. Нито един човек в целия свят.

Тази мисъл го накара да се засмее почти неконтролируемо. Това бе неговата част от пъзела.

116.

— Ето го! Той трябва да е!

— Той се смее! Какво му е толкова забавно? Погледни го. Можеш ли да повярваш на очите си?

— Прилича на скалпиран. Все едно някой му е съдрал кожата — промърмори Нед Махони, когато мъжът в сивото палто, с омотано в превръзки лице, излезе от сградата от кафяв пясъчник. — Същински таласъм!

— Нед, не го подценявай! — напомних му аз. — И не забравяй, той е истински вампир.

Наблюдавахме Вълка — или поне мъжа, за когото вярвахме, че е Вълка, — докато излизаше от кабинета по пластична хирургия в Източен Манхатън. Току-що бяхме пристигнали, преди по-малко от минута. Едва не го изпуснахме отново.

— Не се притеснявай, не го подценявам, Алекс. Тъкмо заради това половин дузина екипи от специалния отряд са тук, готови да се нахвърлят върху него. Ако бяхме дошли тук по-рано, можехме да го заловим още там, в хирургическия кабинет.

— Е, добре че поне сега сме тук — кимнах. — Преговорите в Англия бяха доста трудни и сложни. В момента Клара Лодж и децата й са на сигурно място някъде в Северна Африка. А тя изпълни своята част от сделката.

— Значи Вълка има имплантиран на гърба си, под плешката, детектор за проследяване, откакто е дошъл от Русия? Възможно ли е да е истина?

— Ние сме тук, нали? Според Клара Мартин Лодж през цялото време е знаел къде се намира той. Това гарантираше живота му.

— А сега какво? Готови ли сме? Ще го арестуваме ли?

— Аз поне съм напълно готов.

Господи, наистина бях готов. Исках, ужасно исках да заловя копелето. Нямах търпение да го погледна в лицето.

Нед Махони заговори на микрофона, закрепен към слушалките му:

— Приближете го. И не забравяйте, че е изключително опасен.

Точно така е, Нед.

117.

Черният рейндж ровър спря пред светофара на кръстовището на Пето авеню и Петдесет и пета улица. От двете му страни се подредиха черни седани. Трети автомобил блокира кръстовището. Агентите наизскачаха от колите. Пипнахме го!

Внезапно от белия хамър, спрян точно пред рейндж ровъра, изригна автоматен откос. Вратите на хамъра се разтвориха широко. Оттам стреляха като луди трима мъже с къси автомати.

— Откъде, по дяволите, се взеха тези? — изкрещя Нед Махони в микрофона си. — Всички да залегнат!

Вече се бяхме измъкнали от нашата кола и тичахме към мястото на престрелката. Нед стреля и улучи един от бодигардовете на Вълка. Аз улучих втория, третият остана без прикритие.

Междувременно Вълка се измъкна от своя рейндж ровър и хукна надолу по Пето авеню, прикривайки се зад многото автомобили, задръстили уличното платно. Заради превръзките по лицето си имаше вид на ранен в престрелка. Хората по тротоарите, ужасени от изстрелите, изпоналягаха. Никой не бе сигурен за живота си — стреляше се буквално от всички посоки. Няколко души крещяха неудържимо, пребледнели от страх. Колко далеч можеше да стигне Вълка в този си вид? В Ню Йорк можеше да стигне доста далече!