Читать «Ложа No. 1 ((Впечатления от едно заседание в Народното събрание))» онлайн - страница 2

Иван Вазов

Скоро един депутат излезе на трибуната.

— Ще говори „за“ или против заема с монопола? — попита една госпожа едного от професорите.

— Този е правителствен, ще говори: „за“ — отвърна професорът.

Едно униние се изобрази по лицата. Недружелюбни, неблагосклонни погледи полетяха въз оратора.

Той говори около един час.

— Кога ще свърши?

— О, как е скучно!

— Тоя господин иска да ни умори!

— Ужасно горещо!

И все такива възклицания.

Цялата ложа беше против заема, тя очакваше оратор да го бори, а този го защищава!

И ораторът беше вече осъден! Никой не искаше да го слуша. Дамите се заприказваха за концерта във Военния клуб, обсипвайки с похвали г. Окодосиана, г. Н. продължи да ми чете прекъснатия пасаж от Хорация, другите господа зад нас завързаха разговор за цирка и за мечката, адвокатът с белия гръб разправяше от стола си на един вестникар за новия лек против мазолите, който сега се продава не знам в коя магазия.

* * *

Между това горещината, задухата, вонещия въздух в ложата увеличаваха теготата. Всичките миазми, дъхове и страсти от партера се дигаха насам. Дамите, в пот, викаха:

— Малко въздух няма ли? Нека да отворят!

Един от присъствующите отвори вратата, но разсилният обяви, че му е заповядано да не отваря, понеже на народните представители е студено долу. А въздухът не можеше да се диша.

А ораторът все говореше!

Ложата се задушваше. Светнаха и големите аркови електрически ламби и заляха с ярък зеленикав светлик потните чела на обитателите на ложата.

Един от професорите извика:

— Сега съвсем горещо ще стане от ламбите! — И си отриваше потът.

— Господин професоре, електрическите ламби не дават топлина, мисля? — забележи му познатата нему госпожа.

— Имате право, госпожо — каза той сконфузен.

Г. Н. ми дочете Хорация и ми заяви, че иска да бяга. Адвокатът с белия гръб беше вече си пробил път с неимоверни усилия и избягал. Желание да дезертират се четеше по лицата на всички мъже в ложата. Дамите обаче търпяха стоически… Най-после, глухият, незачуваният глас на бранителя на монопола млъкна, възцари се на трибуната тишина.

— Слава богу! — издумаха всичките с облекчение.

— Не, не е свършил, дава се почивка.

— Ужасно!

— И защо говори толкова тоя човек?

— Son discours aurait gagné davantage s’il était plus court! — каза една госпожа.

* * *

Г. Н. все стоеше. Лицето му заливаше пот, то се бърчеше болезнено.

Аз го попитах защо не излезе да дъхне малко по-хладен въздух.

— Невъзможно! — пошушна ми той.

— Защо?

— Аз съм закован за земята!

Па като си долепи устата до ухото ми със страдалческо изражение на лицето, пошушна ми, все по французки:

— Тая дама отдясно, видите ли я, ми е застъпила от половина час кракът и тежи върху него с всичката тежест на корпуса си, без да знае.

— Помолете я да отстъпи.

— Mais c’est une indélicatesse, vous comprenez?

И страстотерпецът изпусна дълбока въздишка, покорен на божието веление…

* * *

Почивката щеше да бъде десет минути: тя трая половина час!

Скуката, теготата, негодуванието в ложата бяха нетърпими!

Когато заседанието се пак почна и същият оратор излезе на трибуната да продължи речта си в защита на монопола, която никой не желаеше да слуша, от дамската част на ложата се устремиха върху него мълниеносни погледи.