Читать «Ловецът се завърна у дома» онлайн - страница 7

Насочих се към Сентрал парк, към онзи вход, който е най-близко до въртележката. Дотук хората на Грисуолд все още можеха да ме следят. Но не и по-нататък.

Пред вратата малко се забавих — спомняш ли си, вътрешен Белами? Помниш ли редицата от пластмасови монументи, покрай която минахме? Фалконър и Бренан, и останалите безсмъртни се извисяваха горди, богоподобни в прозрачните си, вечни обвивки. Всички чувства сега им бяха чужди, борбата беше свършена и славата осигурена завинаги. Ти също им завиждаше, нали, признай си, Белами!

Стори ми се, че очите на стария Фалконър гледат през мен и презрително, и високомерно. Количеството на отнетите от него глави бе изсечено върху постамента — той наистина беше най-великият човек. Е, почакай само един ден, помислих си. Аз също ще застана тук целия в пластмаса. Ще имам повече глави от теб, Фалконър, и щом това стане, с радост ще хвърля товара от раменете си…

В дълбокия мрак веднага зад вратата освободих ръката си от бинтовете. След това извадих черния кинжал и притискайки се до стената, без да се бавя се насочих към най-близкия до дома на Грисуолд вход. Съвсем ясно е, че въобще не мислех и да се приближавам до въртележката. Грисуолд няма време — ще се опита да се разправи с мен и да напусне веднага Парка, така че не може да обмисли всичко с подробности. И въобще Грисуолд не блестеше с ума си. А аз залагах на това, че той ще избере най-краткия път.

Чаках в пълна самота и тя, самотата, ми харесваше. Дори ми бе трудно да поддържам в себе си злобата. Дърветата си шепнеха в тъмното. Луната се издигаше откъм Атлантическия океан, някъде зад Лонг Айлънд. Мина ми през ум, че тя свети над пролива и над града и ще продължи да свети, когато аз отдавна ще съм мъртъв. Лъчите й ще се леят върху пластмасата на моя монумент и ще мият лицето ми със студената си светлина столетия след като аз и ти, Белами, ще сме се примирили един с друг и ще сме прекратили най-после вътрешната си борба.

В този момент чух тихите стъпки на Грисуолд. Постарах се да изхвърля от съзнанието си всичко, освен мисълта за убийство. Заради тази минута тялото и мозъкът ми мъчително тренираха, откак навърших шест години. Поех няколко пъти дълбоко въздух. Както обикновено, някъде отвътре в мен започна да се издига инстинктивен, свиващ сърцето страх. Страх и още нещо. Нещо вътре в мен — ти ли беше това, Белами — ми внушаваше, че всъщност изобщо не искам да убивам.

Но щом видях Грисуолд, познатата, алчна ненавист постави всичко на мястото му.

Не си спомням добре схватката ни. Тя пролетя като един миг, миг извън времето, въпреки че вероятно е продължила достатъчно дълго. Минавайки през вратата, противникът ми веднага подозрително се огледа. Смятах, че не издавам никакъв звук, но той имаше изключителен слух и успя да отклони и избегне първия ми удар, който иначе би бил фатален за него.