Читать «Ленчето» онлайн - страница 2

— Там не гледай! Чу ли? Само там не гледай, че не ме знаеш като пламна какво ще стане.

Вечерта на входната ни врата се позвъни. Бащата като по-любопитен отиде да види кой е. Отиде, връща се и се усмихва под мустак. „Да знаеш сине, цял живот съм си мечтал за руса, пълничка жена. Тебе търси, върви…“

Знаех го че е коцкар, но не подозирах, че Ленчето ще му завърти главата от пръв поглед. Излязох аз, а тя ми подава един буркан с мляко.

— Вътре е! Гъбата дето ти бях обещала… Всяка сутрин ще и сменяваш млякото, а онова в което е стояла ще го пиеш на гладно. И да минеш след две седмици към кабинета. Хайде, кажи „Мерси“ де!

Поблагодарих и започнах едно люто и дръзко лечение с кефирената гъба. Бях упорито момче, толкова упорито, че от упоритост се престарах. Вместо по един път на ден, пиех кефира по три пъти.

Ще питате какво стана? Ами стана тя каквато стана. В един петък трябваше да идем с колегата до Върбица. Имаше там една наша машина която трябваше да оправим. Едва дочаках да спре автобуса. Нещо вътре ми късаше червата, напъваше, стенеше и желаеше да излезе. Колегата ме гледа и се подсмихва. Даде ми вестника който си беше взел за четене и моя милост с мъчителни и отчаяни прибежки побърза да се скрие зад навеса на автобусната спирка.

Така… Стана зле! Ама много зле! Много зле, защото нещата по обратния път за Враца се повториха още три пъти. Силното разстройство не спря и през следващите дни. Мина седмица, две, не спираше. Ужасих се. Нищо не помогна за да го спре. Пиех сода, медицински въглища, ядях сухарчета, бисквитки, всичко за което ме съветваха приятелите. Бях отчаян. Отслабнах на тегло. Не смеех да вкуся течна храна, защото трябваше да съобразявам дали наблизо има тоалетна.

На петнайсетият ден цъфнах пред лекарския кабинет. Там както винаги се бе заформил дежурния митинг. Излиза Ленчето, усмихва ми се нежно и гръмогласно виква.

— Хайде Пиленце! Твой ред е!

Влязох притеснен, пребледнял, отслабнал. Доктора ме погледна. Присегна се, повдига клепача ми за да види дали нямам анемия и попита:

— Пак ли язвата?

— Неее! Сега е друго!

— Какво?

— Ами разстройство! — измънквам и поглеждам Ленчето.

— Какво си ял?

— Не съм ял, пил съм…

— Кажи де, какво пи?

Обясних му за лечението с кефирената гъба, а той цъка, поглежда Ленчето и се усмихва.

— И как пи кефира?

— По три пъти на ден…

— Триии пъъъти!!! Абе ти луд ли си? Знаеш ли че има хора които от тая течност са умирали? Гъбата се размножава по червата и обхваща цялото тяло. Ба-а-а-вна и мъчителна смърт!

Гледа ме той, усмихва се, а след това взе кочана с рецептите и започна да пише.

— Сега ще вземеш само това, а с гъбата–край! Веднага я спираш! Разбрахме ли се?

— Да докторе! Разбрахме се! — промълвих изтерзано и се олюлях от слабост.

Тоя път Ленчето мълчеше. Мълчеше като комунист на разпит. Дума не обели. Аз взех рецептата и се запътих към аптеката. Прахчетата които ми изписа доктора спряха разстройството за един ден. Лечението с гъбата обаче не повторих. Не бях старо, но бях патило. Край! С Ленчето се срещахме често, нали ми бе в махалата. Разминавахме се както ескимос със бяла мечка.