Читать «Лека нощ» онлайн - страница 2

Залата ахна отново. Брат ти стисна зъби и се запъти към нас, но някой го спря. Дори музикантите пропуснаха по някоя-друга нота. Чудото бе станало — студът от очите ти бе изчезнал, за да отстъпи място на една очарователна усмивка, способна да накара дори каменна статуя да се нажежи до червено и да избухне на малки късчета плачещ гранит. Още тогава се заклех, че никога няма да допусна някой или нещо да натъжи или ядоса отново тези очи, каквото и да ми струва това.

Вцепенението ми бе нарушено от нещо, в което в началото не повярвах, понеже бе прекалено красиво, за да е истина — ти протегна ръка, усмихна се и каза: „Ще танцуваме ли?“.

И ние танцувахме. О, как танцувахме! Погледите на цялата зала бяха приковани в нас. Допирът на черната ти рокля ме подлудяваше, а когато случайно литнал златен кичур от косата ти докоснеше лицето ми, си мислех, че ще обезумея от щастие. А когато музиката свърши, излязохме от залата, все още хванати за ръка, и дълго се разхождахме из цялото имение, без да си кажем и дума. А и нима имаше смисъл от думи, след като очите ни говореха сами за себе си? ……………

Тогава се събудих внезапно. Сякаш някой улови изтъкания с копринени нишки сън и го разкъса с груби пръсти на късчета, не по-големи от снежинки, които бавно се пръснаха като капки есенен дъжд над леглото ми. Затворих очи насила, отворих ги, взрях се в мрака… напразно -сънят не идваше. Нямаше ги и очите ти. Завих се през глава, но продължих да зъзна, понеже вече я нямаше и усмивката ми, за да ме сгрее. Чувствах се като парцалена кукла, от която някой е извадил скелета и тя се бе разпаднала на безформена купчина прашен плат на земята. Нямаше го животът ми, нямаше я дозата ми наркотик… нямаше го сънят ми. Виех като куче, плаках със сълзи и без глас, удрях и чупех всичко, което докопам, но връщане назад нямаше.

Защо? Нима в съня си забравих да ти кажа, че те обичам? Или те изплаши именно с тези думи — както сираче, свикнало да гризе сухи корички хляб, се страхува да опита от разкошните ястия на бала? Или просто на магьосниците не им е позволено нито от Господ, нито от Сатаната да бъдат щастливи?…

…Перото бавно скърца по пожълтелия пергамент. Вятърът, който кара пламъчето на свещта да потрепва, донася от незнайно къде звуците на песен — онази, същата, на която танцувахме с теб. Дописвам последните си думи в полумрака, загасям светлината и зачаквам нощта да ми донесе едво от двете — или смърт, или съня ми. Средно положение няма. Макар че всеки сън трябва да се изстрада, а всяко страдание — да се изсънува.

А очите ти правят границата между двете толкова размита и нереална…

Свещта вече изгоря.

Лека нощ, любов моя…

Дано поне ти ме сънуваш.

Дано се срещнем — в твоя или в моя сън.

Информация за текста

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/1780)

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48