Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 28

Когато излезе от сенките на една по-слънчева улица, го задмина черен мерцедес с частен шофьор зад волана; движеше се толкова безшумно, сякаш го задвижваше вятърна енергия. Камерън зърна за миг пътниците. В единия разпозна човека, с когото Войт бе говорил преди състезанието — около четиридесетгодишен мъж със слабо лице и толкова тънка уста, че сякаш устните му бяха отстранени с хирургическа операция.

До него седеше Войт.

Това бе невъзможно, но му се стори, че през затъмненото стъкло срещна погледа именно на Войт; даже беше облечен в състезателния си екип.

Тази гледка изобщо не се понрави на Камерън. Та нали преди пет минути южноамериканецът стартира с останалите бегачи. Тогава кой е този? Очевидно двойник. Тук намирисваше на някаква измама, направо вонеше до небесата.

Мерцедесът вече завиваше зад ъгъла. Камерън изключи радиото и завъртя лудешки педалите след колата. Скоро плувна в пот от меката топлина на слънцето.

Мерцедесът напредваше с мъка по тесните улици, като не обръщаше внимание на знаците за еднопосочно движение. Бавният ход на колата позволи на Камерън да я следва, без да бъде забелязан от пътниците вътре, макар че от усилието белите му дробове направо пламнаха.

В една тясна безименна алея, западно от Фетър Лейн, където сенките бяха особено гъсти, мерцедесът спря. Скрит зад ъгъла на двадесетина метра от колата, Камерън видя как шофьорът отвори вратата и мъжът без устни, следван плътно от двойника на Войт, слязоха и побързаха да се пъхнат в една невзрачна сграда. Когато и тримата се скриха от погледа му, той подпря велосипеда на стената и ги последва.

На улицата цареше гробовна тишина. От това разстояние ревът на тълпата звучеше като шепот. Сякаш тази алея беше част от съвсем друг свят. Свят на пробягващи сенки на прелитащи птици, на сгради със зазидани прозорци и лющеща се боя и на миризма на гнило в застиналия въздух. В канавката лежеше мъртъв черен заек с бяло петно на врата — нечий изгубен домашен любимец. Рояк мухи се издигаха от трупа и кацаха по него, ту стреснати, ту настървени от глад.

Камерън се промъкна колкото се може по-тихо до отворената врата. Предпазливостта му се оказа излишна. Тримата мъже отдавна бяха напуснали тъмния коридор. Въздухът в преддверието бе студен и миришеше на влага. С безстрашен вид, но свито сърце, Камерън влезе в сградата със зазидани прозорци. Тапетите в коридора имаха лайнян цвят, боята на цокъла — също. Сякаш вървеше във вътрешността на черво — черво на мъртвец, студено и гадно. Стълбището в дъното на коридора бе срутено и блокираше достъпа до горния етаж. Мъжете явно не бяха продължили нагоре, а надолу.

До неизползваемото стълбище имаше избена врата и Камерън чу гласове, които идваха изпод земята.

„Сега или никога“, помисли си той и отвори вратата само колкото да се промъкне в тъмнината зад нея. Въздухът беше леден. Не просто студен или влажен, а мразовит. За миг си помисли, че е влязъл в хладилен склад. Дъхът му излизаше като пара, направо му идеше да затрака със зъби.