Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 104

— Филип, кой е този? — Тя опипа масата до леглото за още хапчета. Звярът отиде при нея и ги измъкна от ръцете ѝ.

— О… Филип… моля те. Искаш ли да си тръгна с този мъж? Ако искаш, ще си тръгна, само ми дай хапчетата.

Тя махна към Луис.

— Обикновено не го правя със старци.

Маймуната изръмжа неодобрително. Изражението на червенокосата се промени, сякаш едва сега бе започнала да проумява що за мъж стои пред нея. Но мисълта беше прекалено сложна за дрогираното ѝ съзнание, затова тя я изхвърли от там.

— Филип, Филип… — разхленчи се тя.

Луис наблюдаваше звяра. Той беше взел снимката от камината. Сочеше изображението му с тъмния си нокът. И се усмихваше. Беше го разпознал, въпреки че последните четиридесет години бяха състарили Луис неимоверно.

— Луис — каза маймуната, като изговори името му с лекота.

Старецът нямаше какво повече да повърне и вече не се чувстваше застрашен. Все пак беше краят на века, би трябвало да очаква всичко. Дори да бъде приветстван като приятел на приятел от обръснатия звяр, който се извисяваше пред него. Знаеше, че маймуната няма да го нарани. Навярно Филип му беше разказал за съвместния им живот и се беше погрижил съществото да обикне Катрин и Луис така, както бе обичало собствения си господар.

— Луис — каза отново звярът и махна към жената (която вече седеше с разтворени крака на леглото), предлагайки му да се позабавлява с нея.

Старецът поклати глава.

Това е то краят, отчасти измислица, отчасти факт.

Беше се стигнало дотам: гола маймуна да му предлага жена. Това беше последната, финалната глава на измислената от неговия прачичо история. От любов към убийство и пак към любов. Любовта на една маймуна към един човек. Луис я беше предизвикал с мечтите си за измислени герои. Беше изкушил Филип да превърне в реалност историите от изгубената им младост. Трябваше да търси вината в себе си. Не в тази бедна маймуна с превзета походка, изгубена между джунглата и фондовата борса; не във Филип, който бе искал да остане млад завинаги; и със сигурност не в Катрин, която след тази нощ щеше да бъде съвсем самотна. Трябваше да я търси в себе си. Това беше неговото престъпление, неговата вина и неговото наказание.

Краката му донякъде си бяха възвърнали чувствителността, затова тръгна със залитане към вратата.

— Няма ли да останеш? — попита червенокосата.

— Тази твар… — Луис не можа да се насили да изрече името на животното.

— Имаш предвид Филип?

— Не се казва Филип. Дори не е човек.

— Както кажеш — рече жената и сви рамене.

Маймуната проговори зад гърба на стареца, като произнесе името му за трети път. Но то не прозвуча като грухтене, този път маймунското небце наподоби интонацията на Филип със смущаваща точност, по-добре и от най-способните папагали. Беше гласът на Филип, едно към едно.

— Луис — каза тя.

Не умоляващо. Не заповедно. А като обръщение заради удоволствието от самото обръщение към някой равен.

* * *

Няколко случайни минувачи видяха как старецът се покатери върху парапета на моста „Карусел“ и се спряха да видят скока, но никой не направи опит да го предотврати. Луис се изправи и след миг на колебание се хвърли в буйната, разпенена ледена вода.