Читать «Кървави белези» онлайн - страница 99

О, Исусе Христе, мисля си.

Белите им ризи блестят ослепително на слънцето. Черните очила скриват израженията им, докато стоят и ме гледат как вися на стълбата като муха, хваната в паяжина. По-дребният, който явно е с по-висок чин, проговаря пръв:

— Къде е Арно?

Думите не ми говорят нищо. Продължавам да го гледам глупаво.

— Търсим Жак Арно — повтаря той с раздразнение. — Къде е?

По-едрият полицай сваля фуражката и избърсва потта от челото си. Върху ризата под мишниците му са се образували два големи мокри кръга. По някаква причина това ми действа освобождаващо и успявам да измънкам:

— Проверете в къщата.

Тръгват към вратата, без да ми благодарят. Усещам, че все още стоя неподвижно върху стълбата и с усилие продължавам надолу. Краката ми тежат, сякаш съм забравил как да ги използвам.

Арно може и да е отишъл на лов, няма как да знам, но вратата се отваря още преди да са почукали, и той се изправя пред тях мълчалив и войнствен. По-дребният полицай пита:

— Вие ли сте мосю Арно?

Арно едва кимва, но това изобщо не впечатлява полицая.

— Имаме сведения, че снощи тук е имало стрелба.

Полицаят с потната риза забелязва, че ги наблюдавам. Бързо се обръщам и завивам зад ъгъла на къщата. Отпускам се на земята веднага щом се скривам от погледа им.

Не са тук заради мен. Навеждам глава и вдишвам дълбоко няколко пъти. Чувам гласовете откъм двора пред къщата, но не мога да разбера какво точно си казват. Започвам бързо да се катеря по скелето, сякаш то е някаква гигантска катерушка, не обръщам внимание на скърцането и клатенето му. Качвам се на платформата и се промъквам по нея, докато стигна до онзи край, който е най-близо до кухнята. Гласовете отново са съвсем ясни.

— … не е подадено официално оплакване — казва Арно долу. — Защитавах частната си собственост. Ако знаете кои са били, трябва да арестувате тях, а не мен.

— Никого не арестуваме. Искаме само…

— А би трябвало. Някакви хора нападат дома ми, а вие идвате да ме тормозите, че съм стрелял няколко пъти във въздуха, за да ги уплаша? Къде е справедливостта?

— Чухме, че изстрелите не са били във въздуха.

— Така ли? Има ли някой пострадал?

— Не, но…

— Ето, нали ви казах! Освен това не знам как са разбрали накъде се стреля, офейкаха толкова бързо.

— Може ли да поговорим вътре?

— Не виждам за какво изобщо има да говорим.

— Няма да ви отнемем много време.

Гласът на полицая започва да добива метален оттенък. Не успявам да чуя отговора на Арно, но чувам стъпките, които влизат в къщата. Вратата се затваря. Единственото, за което мога да мисля в момента, е увитият в найлон пакет в раницата ми. Истинска лудост е, че не се отървах от него досега, да не говорим за това, че го оставих скрит едва под няколко дрехи.

Вече е твърде късно.

Усещам, че гриза счупения нокът на палеца си, и се заставям да спра. От мястото, на което съм клекнал, се вижда езерото отвъд върховете на дърветата. Мога да се скрия там, докато полицаите си тръгнат. Може би дори ще успея да се прехвърля през бодливата тел и да вървя през нивите, докато стигна до някой път. Ако имам късмет, мога да съм на километри оттук, преди да разберат, че ме няма.