Читать «Кръвта на Ктхулу ((пролог към романа „Конан“))» онлайн - страница 2

— Познай кой ми направи това, малка курво! Твоят брат — любимото ти братче, което няма да видиш никога повече — натрапникът се ухили, разкривайки уста, половината зъби, от която бяха почернели, а другата половина изобщо липсваха. При опита му за усмивка тя най-сетне успя да разбере какво точно не е наред с лицето му — цели парчета кожа липсваха оттам, а тези, които все още стояха на мястото си, бяха почернели и набръчкани като изгорял пергамент. От дупките в плътта сълзеше жълтеникава гной, но в най-голямо количество тя беше около лявото му око, на чието място зееше грозен кратер с назъбени краища. — Защо ли? Ами защото аз собственоръчно го заклах в собствената му спалня! Заклах го, докато ти си спеше сладко в покоите си, а край тебе твоите близки умираха в нечовешки мъки! Само да го беше видяла! Кървеше като недоубита свиня, когато прерязах гърлото му.

Криана изпищя. Опита се да стане, да се нахвърли върху този човек, да му издере очите с ноктите си, но изведнъж бе повлечена назад и се строполи върху рогозката си. Чак тогава осъзна, че е завързана за стената, и усети впилите се като змии в китките й груби конопени въжета.

— Не! Ти не си направил това! Не е вярно! — извика, а сълзи изпълниха ъгълчетата на очите й. — Не може да е вярно!!!

— Така ли мислиш? Ето, виж сама, пачавро! — при тези думи той метна съдържанието на торбата към нея. Нещо кръгло се изтъркули по дъските, покриващи люлеещия се под, и се спря на сантиметри от носа й. В същия миг я блъсна отвратителна воня.

— Не го ли познаваш, мръснице? Не разпознаваш ли родното си братче? Същата гарвановочерна коса, същата бяла кожа. Беше красив почти колкото теб, ала сега е МЪРТЪВ! — изкрещя последната дума едноокият.

Когато Криана осъзна истината, светът около нея почерня и изчезна, повличайки я в дълбоки черни въртопи, от които нямаше измъкване, все по-дълбоко и все по-дълбоко. Обаче ритникът, който се заби в кръста й, я извади от вцепенението.

— Май веднъж вече ти казах, че спа достатъчно. Отварата, която купихме от онази вещица, явно ти е дошла в повече. Отсега нататък ще спиш само тогава, когато аз ти позволя — ако ти позволя — поправи се той, — пачавро.

— Но защо? Защо? — недоумяващо попита девойката.

— Не знаеш ли? Не знаеш?!? — отвратителната му физиономия се наведе към нея и зловонният му дъх нахлу в носа й. — Именно твоят брат и баща ти ме вкараха в тъмницата. Те са виновни за всичко, което ми се случи там, за всички ужасни неща, които трябваше да преживея — зъбите му изскърцаха. — И аз ги преживях. Преборих се. Това, което не успя да ме убие, ме направи още по-силен. И жаден за разплата.

— Но те винаги…

— Какво? Са служели на закона ли? Да върви по дяволите този закон! Не аз съм виновен, че умирах от глад, че трябваше да прося по улиците, надявайки се на фалшивото милосърдие на богаташите като теб — той я заплю. — Когато ме взеха на онзи кораб, мислех, че ще умра. Всичко ми се струваше толкова непосилно и тежко. Не след дълго обаче видях, че пиратите са хора, които ценят смелостта, приятелството и верността. Те станаха моето ново семейство, там намерих всичко онова, което ми беше отказвано в Стигия. И аз им се отплащах с храбростта и силата си, додето не настъпи онзи трижди проклет час, когато войниците на брат ти не ни победиха с вероломство, а после баща ти ни прати да изгнием в зандана. Затова и си платиха. Сега домът ви е изпепелен до основи, семейството ти е изклано, с жената на брат ти се позабавлявахме доста пъти, преди да умре — любимото ти братче гледаше с ей такива очи как се качваме отгоре й един подир друг, а после и на него се изредихме. Слугите избихме, а тези слугини, които не бяха много дърти и грозни, взехме с нас на кораба. Сега те участват в невероятни представления — всяка вечер избираме по една, събличаме я гола пред целия екипаж, изреждаме й се всички, след което я хвърляме в океана, за радост на акулите.