Читать «Кръвта на другите» онлайн - страница 8

— Какво да правим тогава?

Той свиваше рамене покрусено.

— Не знам.

Усмихвах се. Той беше още ученик. А не трябваше да се усмихвам — той поне знаеше, че заема място на земята и че никога няма да напусне непрозрачната аура на собственото си присъствие. Аз все още не знаех това. Имах очи само за бъдещите хоризонти, където нямаше да броди никакво угризение.

А после един ден се видях. Видях се солиден, непрозрачен, на семейната маса, където от омлета се вдигаше пара, привлякъл светлината върху елегантно скроения си костюм и поддържаните си ръце; видях се такъв, какъвто ме виждаше Жак, такъв, какъвто ме виждаха работниците, когато се мотаех из халетата, такъв, какъвто бях — синът на Бломар. Под изумените им погледи, погледите на четири чифта скандализирани очи, впити в подутата ми буза, внезапно станах присъстващ, очевидно присъстващ.

Към обяд бузата му се бе надула още повече. „Какво да измисля?“ Преди да влезе в трапезарията, дълго си три лицето с влажна кърпа. Окото му беше почти затворено.

— Добър ден, мамо. Добър ден, татко — каза той с непринуден тон и се наведе да целуне майка си.

— Боже мой! Какво ти се е случило? — ужасено попита госпожа Бломар.

— О! Лицето ти! — възкликна Сюзон.

Той седна, без да отговори, и разгъна салфетката си.

— Майка ти те пита какво ти се е случило — каза господин Бломар сухо.

— О, нищо — отвърна Жан и разчупи парче хляб. — Снощи бях с приятели в един бар на Монмартр и стана сбиване.

— Какви приятели? — попита майка му.

Беше се позачервила, както когато беше недоволна от нещо.

— Марсел и Жак Ледрю — отвърна Жан.

Страх го беше да не се изчерви и той. Не обичаше да я лъже.

— Значи, те фраснаха с юмрук? — бавно каза баща му.

Проницателното му око проблясваше зад лорнета.

— Да — отвърна Жан и прекара ръка по подутото си лице.

— Онзи трябва да е имал здрав юмрук, юмрук като палка — отбеляза господин Бломар и огледа сина си сурово. — Какво си правил посред нощ пред „Бюлие“ сред онази пасмина, която е ревяла „Интернационала“?

Кръвта нахлу в бузите на Жан. Той мъчително преглътна.

— Излизах от събрание.

— Това пък сега какво е? — попита госпожа Бломар.

— Ето какво е — каза господин Бломар с овладян глас. — Тази сутрин ми се обади полицейският комисар, за да ми съобщи, че синът ти за малко не е бил обвинен в нанасяне на обиди и удари на представител на органите на реда. За късмет Перен е добър човек. Пуснал го, щом чул фамилията ми.

Цял един почтен живот, прекаран в работа… Жан се взираше във виолетовите венички, с които бяха нашарени бузите на баща му — бузи на апоплектик. Спокойствието на господин Бломар свидетелстваше за трудно постигнато самообладание. Каквото и да си мислеше за него Жан, въпреки червендалестото лице и сивата брадичка тази добродетелна физиономия му вдъхваше респект.

— Нахвърлиха ни се, без да ги предизвикваме — каза той, — под предлог, че сме се събирали на пътя. Биха ни с палки и ни отведоха в участъка.