Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 80

После се изправих и затичах, по-бързо и по-бързо. Зазоряваше се и градът тъкмо се пробуждаше. Куриерите вече разнасяха поръчките с колелата си, а войниците на Севера маршируваха по улиците, притиснали пушки към гърдите си, сякаш носеха малки деца. Уличните търговци разполагаха сергиите си по тротоарите, а във въздуха се носеше ухание на захар и цигарен дим.

И, разбира се, острият мирис на кръв и метал.

Бързо стигнах до гарата. Перонът вече бе пълен с хора. Мъже в ежедневни костюми седяха върху изтърканите дървени пейки в чакалнята и четяха вестници, докато жените стискаха нервно чантите си. В цялата гара витаеше атмосфера на трескава преходност. Беше идеалният час за лов. И преди да се усетя, зъбите изскочиха от венците ми.

Сведох глава и обхванах лицето си в шепи, преброих до десет, борейки се с надигналия се глад, докато чаках зъбите ми да добият отново човешката си форма.

Накрая се присъединих към вълната от хора, насочила се към перона, и се спрях в далечния му край. До мен двама влюбени се бяха слели в прегръдка. Войникът прокара ръка през ягодоворусата коса на жената, а тя се повдигна на пръсти и се вкопчи в раменете му, сякаш никога нямаше да го пусне.

Наблюдавах ги дълго и се питах дали в един различен живот двамата с Кали нямаше да разиграваме същата сцена. Дали тя щеше да ме целуне, докато ме изпращаше да се сражавам, и дали после щеше да ме чака нетърпеливо на перона, когато се прибирам у дома.

Разнесе се свирка, влакът навлезе с грохот в гарата, вдигайки облак прах, и ме изтръгна от унеса.

Качих се след войника, като се чудех дали любовта между него и жената, която го изпращаше, ще има щастлив край. Изпитах утешение от мисълта, че дори и да няма, не аз ще съм причината.

Влязох в купето.

— Билетът ви, господине? — обърна се към мен кондукторът.

Втренчих се в очите му и стомахът ми се сви от отвращение, че трябва да разчитам на Силата си.

Пусни ме да мина.

— Показах ви го — изрекох на глас. — Сигурно сте забравили.

Кондукторът кимна, отстъпи и ме пусна. Влакът потегли бавно от гарата, отвеждайки ме към новия ми живот. Живот, в който никога няма да въздействам чрез внушение, освен в краен случай, в който никога повече няма да вкуся човешка кръв.

Епилог

След като спрях да пия човешка кръв, започнах да чувам много по-добре туптенето на човешкото сърце, знаех на мига от честотата на пулса дали човекът е тъжен или влюбен. Не че живеех много сред хората. След като напуснах Ню Орлиънс, наистина се превърнах в създание на мрака — спях през деня и излизах навън чак след като човешките същества бяха на сигурно място в леглата си, дълбоко заспали. Но понякога чувах учестено туптене и знаех, че някой се катери към прозорец или се измъква през вратата, за да се срещне с любимия, за да открадне няколко мига на интимност и ласки.

Най-тежко ми беше да чувам този звук. Винаги в подобни случаи си представях Кали, нейното потрепващо сърце и непринудена усмивка. Колко жива беше, как не се изплаши да се влюби в мен, въпреки истинската ми същност. Сега, когато си мисля за нашия план да избягаме, не мога да не се смея горчиво на себе си, че изобщо някога съм вярвал, че е възможно. Това беше същата глупава грешка, която направих, когато се влюбих в Катрин, вярвайки, че човешките същества и вампирите могат да се обичат, че се различаваме по една незначителна подробност, която лесно може да бъде преодоляна. Но нямаше да падна в същия капан за трети път. Винаги, когато вампирите и човешките същества са дръзвали да се обичат, със сигурност са следвали смърт и разруха. Ръцете ми са изцапани с достатъчно кръв, че да ми стигне до вечността.