Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 2

— По-скоро съм кошмар.

Преди тя да успее да издаде и звук, забих зъби право в югуларната й вена. Въздъхнах от наслада, когато кръвта й рукна върху устните ми. Обаче, за разлика от това, което можеше да се предположи по името й, кръвта й не беше толкова сладка, колкото си представях. Вместо това имаше вкус на дим и нещо горчиво, като кипнало кафе върху бумтяща печка. Въпреки това пих жадно, на големи глътки, докато тя престана да стене, а пулсът й стана едва доловим. Отпусна се в ръцете ми, а огънят, който изгаряше вените и стомаха ми, бе потушен.

През цялата седмица ловувах, без да бързам, след като открих, че тялото ми се нуждае от две хранения на ден. Доставяше ми огромна наслада да се вслушвам в жизненоважната течност, която течеше в телата на обитателите на Мистик Фолс, опиянен от мисълта колко лесно бих могъл да им я отнема. Когато нападах, го правех внимателно, избирайки най-вече сред гостите на пансиона или някой от войниците от лагера близо до Лийстаун. Клементайн беше първата ми жертва, която някога ми е била приятелка — първата жертва, която жителите на Мистик Фолс щяха да оплакват.

Отдръпнах зъбите си от шията й и облизах устните си, като се насладих на последните капки кръв в ъгълчетата на устата ми. После я повлякох от гробището към каменоломната, където се криехме двамата с брат ми Деймън, след като се бяхме превърнали във вампири.

Слънцето тъкмо се прокрадваше над хоризонта, а брат ми Деймън седеше неподвижно до ръба на водата, загледан в дълбините й, сякаш в тях бе стаена тайната на вселената. Беше такъв, откакто преди седем дни се събудихме като вампири. Оплакваше смъртта на Катрин, жената вампир, която ни бе направила това, което сме сега. Въпреки че ме бе превърнала в силно същество, за разлика от брат си аз приветствах смъртта й. Тя ме бе направила на глупак и споменът за нея ми напомняше колко уязвим съм бил някога.

Докато наблюдавах Деймън, Клементайн простена в ръцете ми и единият й клепач потрепна и се отвори. Ако не беше кръвта, стичаща се по синята дантела, обрамчваща деколтето на смачканата синя тюлена рокля, тя щеше да прилича на заспала.

— Шшт — промърморих и подпъхнах зад ухото й няколко измъкнали се кичура от косата й. Някакъв вътрешен глас ми нашепна, че би трябвало да съжалявам, задето й отнемам живота, но не чувствах нищо. Вместо това я нагласих по-удобно в ръцете си, метнах я през рамо, сякаш беше торба овес, и закрачих към ръба на водата.

— Братко. — Стоварих безцеремонно в краката му почти бездиханното тяло на Клементайн.

Деймън поклати глава и промълви:

— Не. — Устните му бяха бели като тебешир. Изпъкналите вени синееха под кожата му; приличаха на пукнатини върху мрамор. На бледата утринна светлина той приличаше на една от счупените статуи в гробището.

— Трябва да пиеш! — заявих грубо и го бутнах надолу, изненадан от собствената си сила. Ноздрите му се издуха. Но също както с мен, миризмата на кръв беше опияняваща за изтощеното му тяло и въпреки протестите му много скоро устните му се прилепиха към кожата на полумъртвото момиче. Започна да пие, отначало бавно, сетне засмука течността така, сякаш бе кон, умиращ от жажда.