Читать «Крали Марко спасява три синджира роби» онлайн

Ангел Каралийчев

Ангел Каралийчев

Крали Марко спасява три синджира роби

Било на Петровден, най-хубавия летен празник. Роса оросила земята и окъпаните узрели ниви и дълбоки гори светнали, сякаш били постлани с дребен бисер. Обръщали чела към синьото небе малките цветчета и пиели лъчите на небесната светлина. Радостно зачуруликали в гнездото под стряхата трите малки лястовичета.

Старият калугер Слави ударил с чук ясната камбана на Светогорския манастир. Трепнала пробудената синя шир, сепнали се тихите гори, звъннали като звънци на подгонено стадо стъклата на прозорците. Пробудил се Крали Марко. Станал, отворил прозореца и погледнал навън. И чул как дръвчето, камъчето и тревицата слушат манастирската камбана и се молят. Накипяла молитва и в неговата юнашка душа. Облякъл се, препасал дипленицата, нарамил боздугана си и викнал на младото си булче да оседлае Шарколията.

Тогава отворила вратата на стаята му неговата побеляла майка и го попитала:

— Къде ще идеш, сине?

— На Светогорския манастир — отвърнал Марко. — Искам да целуна свети Петровата куна и да приема светото причастие.

— А защо ти са ножът и боздуганът? Остави ги, Марко!

Зная те какъв си. Ако срещнеш душманин, може да сториш грях. А окървавиш ли си ръката, не бива с нея да поемаш светото причастие.

Послушал Марко майка си. Разпасал си дипленицата, окачил на стената тежкия боздуган и тръгнал без оръжие.

Марковата млада булка, нали била хитра и досетлива, когато оседлавала коня, тайно потулила в гривата му надиплената сабя, а боздугана вързала за опашката.

— Ако на господаря ти потрябва оръжие — поръчала тя на Шарколията, — обади му.

Излязъл Марко от Прилеп и поел по белия друм през поляните, където също като паднали облаци пълзели белорунни стада и звънците им люлеели цялата окрайнина. Изминал полето конникът, заглъхнал зад гърба му шумът на стадата и навлязъл в една честа букова гора. Погледнал дърветата и що да види: буките повехнали. Като попарени от люта есенна слана клюмали надоле листата на дърветата. Никога посред лято такова чудо не е бивало. Запитал Марко гората:

— Кажи ми, горо, защо си толкова посърнала? Пожар ли те опожари, или слана попари шумата ти?

Гората никога не хортува, но на Марка отвърнала:

— Да ти кажа, незнайно юначе. Нито ме е пожар горил, нито ме е сушила сушата. Тая сутрин, преди изгрев слънце, през мене минаха турци еничари, с криви ятагани. Те караха навързани три синджира роби, твои братя християни. Първият синджир бяха млади невести с червени гердани. Те пищяха като изгорени змии за децата си, оставени в люлките ненакърмени. Вторият синджир бяха румени девойки, измъкнати от становете, когато тъчели своите сватбени дарове. Техните очи бяха изсъхнали от плач. Най-подир третият синджир — млади момци. Гневен пламък гореше в очите им. Със стиснати юмруци и сподавена мъка пристъпваха момците и дума не обронваха. Всичките тъпчеха боси по пращния друм. Като ги гледах, от жалби ми повехна шумата.

Бутна Крали Марко Шарколията:

— Бягай, Шарко, да ги настигнеме! Ако ги догониме, утре краката ти ще подкова със златни подкови.