Читать «Кражбата на облигации за един милион долара» онлайн - страница 5

— Боже, мили Поаро! Знаете ли, че бих дал значителна сума, за да ви видя как поне веднъж ставате за смях. Толкова дяволски самонадеян сте.

— Не се гневете, Хейстингз. Забелязвам, че има моменти, в които просто ме ненавиждате. Уви, великите са наказани да страдат неразбрани.

Дребничкият мъж изпъчи гърди и въздъхна така комично, че не можах да се сдържа и се засмях.

Във вторник се носехме към Ливърпул в първокласен вагон на Лондонската северозападна железница. Поаро упорито отказваше да открие каквото и да било за това, което подозираше или бе убеден, че знае. Правеше му удоволствие да изразява учудването си, че и аз като другите не съм запознат с положението. Счетох, че е под достойнството ми да споря и скрих любопитството си зад стена от престорено безразличие.

С пристигането на кея, край който бе легнал големият лайнер, Поаро се оживи и забърза. Нашите разследвания се сведоха до разговор с четирима стюарди последователно, от които искахме да се осведомим за един приятел на Поаро, пътувал за Ню Йорк на 23-ти.

— Възрастен джентълмен с очила. Инвалид, едва ли е излизал от кабината си.

Описанието ни, изглежда, отговаряше на личността на някой си мистър Бентнър, който заемал кабина № С 24, съседна на кабината на Филип Риджуей. Макар да не можех да разбера как Поаро бе открил съществуването на мистър Бентнър и външния му вид, аз силно се развълнувах.

— Кажете ми — извиках аз, — този джентълмен не беше ли един от първите, които слезнаха на сушата, когато пристигнахте в Ню Йорк?

Стюардът поклати глава.

— Не, сър, всъщност той бе един от последните, които напуснаха парахода.

Оттеглих се обезкуражен и забелязах, че Поаро се подсмива насреща ми. Той благодари на стюарда, една банкнота смени притежателя си и ние си тръгнахме.

— Всичко е наред — забелязах разгорещено, — но последният отговор сигурно праща по дяволите безценната ви хипотеза, колкото и да се подсмивате.

— Както винаги вие нищо не разбирате, Хейстингз. Последният отговор, напротив, е върхът на моята хипотеза.

Разперих отчаяно ръце.

— Предавам се.

Когато бяхме вече във влака и летяхме обратно към Лондон, Поаро усърдно писа в продължение на няколко минути и запечата произведението си в плик.

— Това е за добрия инспектор Макнийл. Като минаваме, ще го оставим в Скотланд ярд и после отиваме направо в ресторант „Рандеву“, където съм поканил мис Есме Фаркуър да ни направи честта да вечеря с нас.

— А Риджуей?

— Какво Риджуей? — попита Поаро, като намигна.

— Е, разбира ce, нали не мислите… не можете…

— Пак този ваш навик да говорите несвързано, Хейстингз. Всъщност аз наистина си помислих. Ако Риджуей беше крадецът, което е напълно възможно, случаят щеше да бъде забавен — една отлично изпипана работа.

— Но не така забавен за мис Фаркуър.

— Може и да сте прав. Следователно всичко се нарежда чудесно. Сега, Хейстингз, нека разгледаме случая отново, виждам, че умирате от желание за това. Запечатаният пакет е взет от куфара и изчезва, както каза мис Фаркуър, като дим. Ще отхвърлим теорията за дима, която е неприложима при днешното ниво на науката, и ще обсъдим какво би могло да стане с пакета. Всеки твърди, че е невероятно да бъде измъкнат на брега…