Читать «Кораб към самотен остров» онлайн

Мариана Тинчева-Еклесия

Кораб към самотен остров

„И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четирима, и като не можаха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който лежеше разслабеният. Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете.“

(Марк 2:3-5)

Раните от последното й падане бяха заличени, но четири месеца не беше излизала от стаята си. Хубава и засмяна, събрала косите си на тила, Рада Денева ни посрещна с бастунче.

Преди 12 години, когато била на 40, лекарите поставили диагноза на заболяването й — множествена склероза. Тогава не повярвала, чувствала само умора при движение, нищо повече. По това време работела в цеха за метални конструкции към металургичния комбинат в Кремиковци, искала да събере пари за свой дом, макар да не е създала свое семейство… По-късно краката й започнали да се сковават, след година коварната парализа засегнала и ръцете. Беше получила стая в едно от общежитията на комбината в София, но не понасяше шумните компании на съседите. С пенсията едва смогваше да плати наема, електричеството, водата. Добри хора й пазаруваха, а хора от църквата идваха да й донесат книги. Живееше с новините и някои от филмите на телевизията, затова навярно беше решила, че иска да обитава самотен остров, където никой, никога няма да мине.

В началото на октомври 1998 г. каза, че ако успее да намери масло от кандилото на свети Серафим в Руската църква и ако гръбнакът й бъде намазан с него, ще оздравее.

„Защо не си опитала досега?“ — прекъснах я нетърпеливо. Веднага разбрах, че това е най-важното, което трябва да изпълня, преди да замина в провинцията. Рада ми отговори, че се чувствала неудобно да моли някого…

Цялата вечер вкъщи мислех как ще отида в църквата и ще налея масло от светилника. Представях си, че сама ще намажа гръбнака на болната и подобно на чудесата на излекуваните от Христос, след минути Рада ще бъде отново здрава. Нищо не можеше да отмени вярата ми, че Бог ще й помогне да разкъса веригите на парализата. Сутринта бях пръв поклонник в Руската църква в София. На жената, която се грижи за Божия дом, обясних, че са ми необходими капки от елея над саркофага с тленните останки. Разбрах, че много хора са идвали с такава молба, защото тя взе шишенцето, наля в него от желаното масло, а когато върна скъпоценния дар, каза: „Дано вярата спаси човека, който има нужда от Божия помощ!“

Надвечер отидох в общежитието, позвъних. Чаках дълго, а щом вратата се отвори, радостта ми се помрачи: по лицето на Рада имаше рани и подутини от падане преди часове. Дори не можеше да се усмихне и да ме покани. Изглеждаше объркана, потисната, съсипана; стори ми се, че двете сме наказани заради надеждата, че ще оздравее изведнъж. Дори не ме попита нося ли шишенцето — устните й се свиха от болка, от гняв: „Ето ме, жертва на времето и заблудите, когато трябваше да гълтаме отровния въздух на черната металургия.“… Беше сигурна, че заболяването й е резултат от годините в Кремиковци, но не знаеше по какъв начин да отмъсти на виновните за парализата й… Влязох в антрето без думи и без покана. Оставих целебните капки от църквата на масата, опитах се да успокоя тази обречена мъченица с друга истина: „Познавам хора с множествена склероза, които никога не са работили в комбината. Може би при теб не е от Кремиковци? Причините са различни…“