Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 8

— Необходимо е, разбира се, съгласието на съпруга ви — продължи медицинската сестра, но вече не с чуруликане, и без да губи време — веднага зададе друг въпрос, за чийто отговор вече се досещаше: — Мога ли да попитам, госпожице, омъжена ли сте?

Зелиха забеляза с крайчеца на окото как пълната блондинка вдясно и забрадената жена вляво се наместват притеснено. Притисната от изпитателните погледи на всички в помещението, Зелиха престана да се мръщи и се усмихна блажено. Не че този мъчителен миг ѝ беше приятен, но дълбоко стаеното безразличие току-що ѝ бе пошушнало да не обръща внимание на чуждото мнение, защото до довечера то ще изгуби всякакво значение. Наскоро Зелиха беше решила да изкорени от речника си някои думи — сега се сети за това и си каза: защо да не започне с думата „срам"? Все пак не набра смелост да изрече на глас онова, което всички в чакалнята вече бяха разбрали. Тя нямаше съпруг, който да дава съгласие за аборта. Нямаше баща. Вместо БАБА имаше само ПУ-СТО-ТА.

V За неин късмет това, че няма съпруг, се оказа предимство при попълване на формулярите. Както личеше, не се налагаше да представя ничие писмено съгласие. Бюрократите с техните правила не проявяваха чак такова желание да спасяват незаконородените, както децата на семейните. В Истанбул новороденото без баща не бе нищо повече от поредното копеле, а копелето не беше нищо повече от по— редния разклатен зъб в устата на града, който всеки момент ще падне.

— Родно място? — продължи мрачно медицинската сестра.

— Истанбул!

— Истанбул ли?

Зелиха сви рамене, все едно питаше: че къде другаде? Тя беше част от този град! Толкова ли не личеше от лицето ѝ? В края на краищата, Зелиха се смяташе за истинска истанбулчанка и сякаш за да укори медицинската сестра, задето е пропуснала да забележи такъв очевиден факт, се завъртя на счупения си ток и се самопокани на стола до забрадената жена. Чак тогава забеляза съпруга ѝ, който седеше, без да се помръдва, почти скован от притеснение. Той не толкова я укоряваше, колкото се бореше с неудобството да е единственият мъж тук, в тази откровено женска зона. За миг ѝ дожаля за него. Мина ѝ през ума да го повика да попушат на балкона, защото бе сигурна, че той е пушач. Но щеше да се изтълкува превратно. Неомъжена жена не можеше да иска такова нещо от семеен мъж, а от един семеен мъж се очаква да проявява враждебност към друга жена, когато седи до съпругата си. Защо беше трудно да се сприятелиш с мъже? Защо изобщо трябваше да е така? Защо просто не можеха да излязат на балкона, да попушат заедно, да разменят няколко думи и после всеки да си продължи по пътя? Зелиха седя дълго, без да казва нищо, но не защото беше капнала от умора, каквато всъщност бе, не защото ѝ беше писнало от цялото това внимание — на нея наистина ѝ беше писнало, а защото ѝ се искаше да е до отворения прозорец и беше зажадняла за звуците по улицата. В помещението се просмука пресипналият глас на един търговец:

— Мандарини… Пресни дъхави мандарини.

— Чудесно, продължавай да викаш — промърмори си Зелиха.