Читать «Конан Непобедимия» онлайн - страница 26

— Какво? Какво каза за войнишките ботуши?

— От къде на къде, в името на… как бих могъл да зная нещо за тези ботуши? — Той разпери ръце. — Добре. Всичко, което знам, е, че едни от тях носел кавалерийски къси полуботуши. Дрехата му се закачила на стремето и едни от ботушите се показал и хората го забелязали. — Тонът на търговеца стана саркастичен. — Искаш ли да знаеш как изглеждали? Червени, с нещо като щампована змия отстрани. Странно е наистина, но точно това чух. И това, Конан, е наистина последното нещо, което зная за проклетите поклонници. Сега ще задоволиш ли моето любопитство? Какво, в името на всички богове, кара човек като теб да си губи времето с поклонници?

— Искам да посъбера опит в религията — отвърна Конан и прибра камата в ножницата. После стана и остави търговеца да се кикоти — гърленият му смях не престана, докато от очите му не изскочиха сълзи, които се затъркаляха по месестите му огромни бузи.

Докато Конан пресече Шадизар и отиде до конюшнята, където бе оставил своя кон, той вече се бе убедил, че е прав. Не само петте тела в буретата потвърждаваха разсъжденията му, но и Портата на Трите меча. Тази порта извеждаше на североизток, към маршрута на керваните, който минаваше от Кешрон през Кезанкианските планини към Султанапур. Вендия наистина беше само едно име в съзнанието му, но той знаеше, че до нея се достига, ако човек излезе от града през Портата на Черния трон, след това се пътува на югоизток през Туран и се преплува морето Вилайет. Младежът реши — щом оседлаеше коня си, щеше да поеме през Портата на Трите меча по следите на Велита, медальоните и своите десет хиляди жълтици.

Шеста глава

Мъжът с бойните доспехи остро контрастираше с останалите събрани в личната стая за аудиенции на крал Тиридатес. Всичко у него допринасяше за това впечатление. От набедрениците над късите му полуботуши до плетената ризница и нагръдника, предпазващ гърлото му. Доспехите му бяха обикновени и тъмни, за да не отразяват светлината, когато е на военен поход. Дори гребенът от конски косми на шлема му, който бе стиснал под мишница, беше по-скоро червеникавокафяв, отколкото ален. Той се наричаше Харанидес, капитан от кавалерията, и се бе издигнал, без да има покровител или връзки в семейството си. Сега капитанът си задаваше въпроса дали повишението, което бе получил, си струва всичките му усилия.

От останалите четирима в облицованата със слонова кост стая само двама заслужаваха внимание. Тиридатес, кралят на Замора, се бе налегнал върху Малкия трон — облегалките за ръцете представляваха леопарди, тръгнали на лов, които сякаш тъкмо бяха подскочили, облегалката за гърба бе направена във формата на паун с разкошни пера, украсени със смарагди, рубини, сапфири и перли. Кралят се бе отпуснал на трона, като че ли седеше на стол в кръчма; златна чаша висеше в една от безсилните му ръце. Дрехата му с цвят на аметист бе смачкана и изцапана с петна, очите му гледаха с помътен поглед. Със свободната си ръка той небрежно галеше ръката на русокосо момиче, което бе коленичило край трона и не носеше върху парфюмираното си тяло нищо, освен широка огърлица от перли около изящната си лебедова шия. От другата страна на трона, обиден от липсата на внимание, се цупеше юноша — също така строен и русокос, и облечен точно по същия начин като момичето.