Читать «Конан Воинът» онлайн - страница 8

— Е, какво тогава — ще си седим на задниците и ще чакаме да пукнем от глад ли? — вбесена, изкрещя тя и ритна черепа, който шумно се изтърколи към ръба. — Няма да чакам така! Ще сляза долу и ще му отрежа проклетата глава…

Седнал върху една издатина на самия връх на канарата, Конан погледна с възхищение към блесналите й очи, към напрегнатото, разтреперано тяло, но щом след миг разбра, че тя може да извърши подобна лудост, от възхищението му не остана и следа. Той й извика:

— Сядай! — После я хвана през кръста и я дръпна върху коляното си. Тя бе твърде изненадана, за да се съпротивлява, а той взе камата от ръката й и я пъхна обратно в ножницата. — И се успокой. Само ще си счупиш ножа в люспите му. Ще те лапне на един залък или ще те смачка като яйце с бодливата си опашка. По някакъв начин ще се измъкнем от тази бъркотия, не ми се ще да попаднем между зъбите му.

Тя не отговори и отблъсна ръката му от кръста си. Беше уплашена, а това чувство бе нещо ново за нея — Валерия от Червеното братство. Седеше върху коляното на спътника — или похитителя си — с покорност, която би изненадала Зарало, анатемосал я като дяволица от сараите на Ада.

Конан си играеше мързеливо с русите й кичури, привидно безразличен към завоеванието си. Нито скелетът в краката му обаче, нито чудовището, клекнало долу, му бяха объркали ума. Не бяха притъпили и желанието му.

Неспокойните очи на момичето, блуждаещи из листата отдолу, откриха цветни петна в зеленината. Някакви плодове — големи, тъмночервени топки — се криеха в клоните на едно дърво, чиито широки листа бяха странно изобилни и живо зелени. Тя усети глад и жажда. Досега не бе усетила жаждата, защото знаеше, че може да слезе от канарата и да намери храна и вода.

— Няма да гладуваме — каза тя. — Има плодове, които можем да достигнем.

Конан погледна.

— Ако ядем от това, не е необходимо да ни похапне драконът — изпъшка той. — Чернокожите ги наричат „ябълките на Деркета“. Деркета е кралица на мъртвите. Ако пийнеш малко от сока или само го разлееш върху себе си, ще умреш още преди да си стъпила отново на скалата.

— О!

Тя се отпусна и замълча, мрачно замислена, че не ще успеят да избягат от съдбата си. Конан обаче като че ли се интересуваше само от гъвкавата й талия и къдравите й коси. И да се опитваше да състави план за бягство, той не го показваше.

— Ако за известно време си свалиш ръцете от мен и се изкачиш на този връх — посъветва го саркастично тя, — ще видиш нещо, което ще те изненада.

Той я погледна озадачено, после сви огромните си рамене и се подчини. Покачи се върху острия като копие хребет и погледна над гората.

— Има укрепен град — промърмори след малко той. — Там ли щеше да отидеш, като ме изпратиш към брега?

— Видях го, преди да дойдеш ти. Не знаех нищо за него, когато си тръгнах от Сукмет.

— Кой ли би си помислил, че тук може да има град? Не вярвам стигийците да са стигали толкова далеч. А дали чернокожите могат да построят такъв град? Не виждам стада из полето, никакви следи от култивиране, нито пък хора.