Читать «Конан Воинът» онлайн - страница 3

Пред себе си забеляза тъмна скала от кремък, издигаща се нагоре по неравния склон сред дърветата. Върхът й се губеше буквално сред облаци листа. Може би се издигаше чак над върховете на дърветата, над онова, което се простираше отвъд тази зловеща гора.

Тесният хребет образуваше естествена преграда, водеща нагоре по стръмната канара. След като се изкачи на около петдесет фута, тя стигна до пояса листа, които ограждаха скалата. Стъблата на дърветата не стигаха близо до канарата, но краищата на най-горните им клони се протягаха към нея и я забулваха. Жената опипа подозрителния листак, но не можа да види нищо отгоре или отдолу. После зърна синьото небе, а миг по-късно излезе под яркото, горещо слънце и видя горския покров, който се простираше под краката й.

Валерия стоеше върху широка тераса, почти на една височина с върховете на дърветата, а от него се издигаше остро възвишение — върхът на канарата. Внезапно кракът й се натъкна на нещо, заринато в опадалите листа, покрили терасата. Тя ги разрита и видя човешки скелет. Огледа с набитото си око избелелите кости, но не забеляза счупвания или следи от насилие. Човекът сигурно бе умрял от естествена смърт, макар че тя не разбираше защо му е трябвало да се изкачи до върха на канарата, за да намери кончината си там.

Изкатери се до върха и погледна към хоризонта. Горският покров, който приличаше на под от удобната й позиция, бе толкова непроницаем, колкото изглеждаше и отдолу. Не се виждаше и езерцето, където бе оставила коня си. Погледна на север, в посоката, от която бе пристигнала. Видя само вълнистия зелен океан, проснат във всички посоки и разделен само от едва забележимата синя линия на хълмовете в далечината. Тя бе пресякла тази линия преди няколко дни, за да се потопи в разлистената пустош около себе си.

На изток и на запад гледката беше същата, макар че синята линия на хълмовете в тези посоки я нямаше. Но когато се обърна на юг, Валерия замръзна и затаи дъх. На около миля гората оредяваше и изведнъж преминаваше в кактусова пустош. А насред полето се издигаха стените и кулите на някакъв град. Това вече надминаваше очакванията й. Не би се изненадала да види друга форма на човешко съществуване — например колибите на чернокожите, които приличаха на кошери, или скалните жилища на тайнствената кафява раса, за която легендите разказваха, че обитавала тези неизследвани райони. Но сега се натъкваше на нещо наистина сензационно — град с крепостни стени след дълги седмици поход от най-близките предни постове в края на цивилизацията.

С ръце, изморени от катеренето по острия връх, жената се отпусна на терасата и се начумери нерешително. Беше стигнала далеч от лагера на наемниците край граничния град Сукмет, където сред равнинните прерии отчаяни авантюристи от всички раси охраняваха стигийската граница от дафрарите, налитащи като червена вълна. Беше яздила без посока в една напълно непозната страна. А сега се колебаеше между желанието да се насочи направо към този град сред полето и инстинкта за предпазливост, което я караше да заобиколи отдалеч и да продължи самотния си път.