Читать «Конан Воинът» онлайн - страница 17

— По дяволите! — Валерия ядно се тръшна върху нефритената пейка. — Хората, които са напуснали града, сигурно са си взели всичките съкровища. Писна ми да се мотая из тези празни стаи!

— Всички горни стаи са осветени — обади се Конан. — Ще ми се да намерим прозорец, от който да се вижда градът. Да погледнем зад онази врата.

— Ти погледни. Аз смятам да си почина.

Конан изчезна през вратата, а Валерия се излегна, скръсти ръце под главата си и опъна крака. Тези тихи стаи и зали с блестящите си зелени орнаменти и грейнали червени подове започваха да я депресират. Искаше й се да открият изход от този лабиринт, където се лутаха толкова дълго, и да излязат на някаква улица. Лениво се чудеше какви ли потайни крака са се плъзгали по тези пламнали подове в миналите векове, колко ли мрачни и жестоки дела са се извършили под тези премигващи тавани от скъпоценни камъни.

Едва доловим шум прекъсна мислите й. Преди да осъзнае какво я бе смутило, тя вече беше на крака с извадена кама. Конан не беше се върнал и тя знаеше, че не е чула него.

Звукът се чу някъде зад вратата към галерията. Тя се провря безшумно през нея, пропълзя до балкона и погледна иззад тежките колони.

Един човек се прокрадваше през залата.

Гледката на човешко същество в този град, който сметнаха за изоставен, я шокира. Клекнала зад каменната колона, Валерия свирепо погледна към прокрадващата се фигура. Нервите й бяха опънати до скъсване.

Човекът изобщо не приличаше на фигурите от фреските. Беше малко по-висок от среден на ръст, много тъмен, но не негър. Нямаше никакви дрехи, освен малка копринена кърпа, която частично покриваше мускулестите му бедра, и кожен колан, широк една педя, препасан около тънкия му кръст. Дългата му черна коса висеше на тънки кичури по раменете и му придаваше свиреп вид. Беше мършав, но жилав, с мускулести крака и ръце, но без онези месести подложки, които придават приятна симетрия на фигурата. Беше конструиран с почти отблъскваща икономия.

Но не толкова външният му вид, а поведението му впечатлиха жената, която го наблюдаваше. Той се промъкваше крадешком, приклекнал, постоянно въртейки глава насам-натам. В дясната си ръка държеше широк нож. Явно мъжът беше доста неспокоен. Той трепереше, сякаш обзет от ужас. Когато се обърна, тя видя пламъка в дивашките очи зад тънките кичури черна коса.

Той не я видя. Плъзна се на пръсти през залата и изчезна през отворената врата. Миг по-късно тя чу предсмъртен вик, после всичко утихна.

Разяждана от любопитство, Валерия се плъзна през галерията и стигна до вратата над мястото, където бе изчезнал човекът. Вратата водеше към друга, по-малка галерия, опасваща просторна стая.