Читать «Конан Воинът» онлайн - страница 11

— В гласа му има болка — поясни Конан. — В началото беше просто вбесен заради паренето в челюстта. Сега усеща действието на отровата. Гледай! Залита. След няколко минути ще ослепее. Какво ти казах?

И наистина, изведнъж драконът залитна и миг след това с трясък пое през храстите.

— Бяга ли? — неспокойно попита Валерия.

— Отива към езерото! — Конан скочи, възбуден от бързината, с която се развиваха нещата. — Ожаднява от отровата. Хайде! След малко ще е сляп, но може да надуши пътя си обратно до подножието на скалата и ако нашите миризми все още са тук, ще седи, докато умре. Да тръгваме, защото и други негови събратя могат да пристигнат, като чуят рева му.

— Долу? — Валерия беше ужасена.

— Разбира се! Тръгваме към града! Там може да ни отрежат главите, но това е единствената ни възможност. По пътя може да се натъкнем на още хиляда дракона, но да останем тук означава сигурна смърт. Ако го чакаме да умре, може да се наложи да се разправяме с още цяла дузина като него. След мен!

Бърз като маймуна, той се спусна от терасата, спирайки само за миг да помогне на по-несръчната си спътничка, която, докато не видя какво прави кимериеца, си въобразяваше, че е равна с всеки мъж в катеренето по такелажа на кораб или по отвесна скала.

Двамата слязоха в мрака под клоните и се плъзнаха тихо на земята. Валерия да си мислеше, че биенето на сърцето й сигурно се чува на километри. Шумното клокочене и лочене зад гъсталака показваше, че драконът пие от езерото.

— Ще се върне веднага щом си напълни търбуха — прошепна Конан. — Докато отровата го убие, може да минат часове… ако това изобщо стане.

Някъде зад гората слънцето се скриваше зад хоризонта, а гората беше мрачно място на черните сенки и безрадостните перспективи. Конан грабна Валерия през кръста и се плъзна с нея от ръба на скалата. Вдигна по-малко шум и от вятъра, носещ се край дърветата, но Валерия си мислеше, че меките й ботуши издават бягството им на цялата гора.

— Надявам се, че няма да може да ни проследи — промърмори Конан. — Но ако вятърът духне към него, не е изключено да ни надуши.

— Митра, нека вятърът не духа! — въздъхна Валерия.

Лицето й бе като блед овал в мрака. Със свободната си ръка тя сграбчи камата, но допирът с нея я накара да се чувства още по-безпомощна.

Имаше още малко път до края на гората, когато чуха тропане и трошене на храсти зад себе си. Валерия прехапа устни, за да не заплаче.

— Преследва ни! — ужасена простена тя.

Конан поклати глава.

— Не ни е надушил при скалата и се лута из гората, опитвайки се да открие миризмата ни. Хайде! Градът или нищо! Той може да изтръгне всяко дърво, по което сме се катерили. Стига само да не излиза вятър…

Продължиха да се промъкват, докато дърветата пред тях започнаха да оредяват. Гората зад тях бе като черен, непроницаем океан от сенки. Зловещите трясъци зад тях още се чуваха. Драконът продължаваше да се лута в грешна посока.

— Ето и полето — въздъхна Валерия. — Още малко, и…