Читать «Комбинаторът» онлайн - страница 5

— Да не забравяме иранците, руснаците и китайците.

Имаше още една възможност, но Рап не посмя да я изрече.

— Аз залагам на ОРС — настоя Хъбард. — Това е напълно в техен стил.

Изведнъж Рап се сети за нещо:

— Къде е кучето? Големият лош ротвайлер, който ходеше неотлъчно с Рик?

— Аякс… умря преди месец.

Тази новина изненада Рап.

— От какво?

— Не знам. Но Рик много се разстрои. Кучето се разболя от нещо, той го заведе на ветеринар и се наложи да го приспят. Май спомена рак или нещо такова.

Един от хората на Рап слезе от горния етаж. Изглеждаше обезпокоен. Беше русокос, със сини очи и наближаваше петдесетте.

— Много лошо — измърмори.

— Моля те, кажи ми, че не говориш за сейфа — измърмори Рап, като погледна колегата си Скот Колман. — Кажи ми, че е непокътнат и всички пари, дискове и лаптопът са вътре.

Колман поклати глава:

— Всичко е изчезнало. Нищо не са оставили.

Въпреки че го очакваше, Рап все пак се беше надявал, че ще може да съобщи на началничката си поне една добра новина.

— Мамка му. Трябва да се обадя на Айрини, за да знае.

Посегна към телефона, но спря, защото чу шум от входната врата.

2.

Абдул Сирадж Захир се възхищаваше на отражението си в огледалото. На четирийсет и осем, той минаваше за старец в страната си. Дори за обикновен човек беше трудно да доживее до зряла възраст. В занаята на Захир предизвикателството бе още по-голямо. Той беше боец като баща си и неговия баща. Баща му и трима от по-големите му братя бяха покойници. Бащата и двама от братята му бяха убити от руснаците, а третият — от войниците на Северния съюз. Захир се беше поучил от грешките им. Афганистан бе жестоко място, където човек можеше да се довери само на хората от собственото си село. Извън този кръг приятелствата бяха сложна игра с постоянно променящи се правила.

Захир се беше научил, че за да останеш жив, трябва да си безмилостен и бдителен. Знаеше, че някои го наричат садист и параноик, но той се гордееше с това определение — колкото повече хора се страхуваха от него, толкова по-добре. В Афганистан управляваше страхът. Ако не успееше да накара хората да се страхуват от него, човек се превръщаше в мишена. Захир не искаше да свърши като баща си и братята си, затова подклаждаше страха. Не беше лесно, но той бе установил, че му се удава.

Дръпна надолу сивата си униформена куртка, щракна с пръсти и протегна ръце. Помощникът му дотича с лъскавия му черен кожен колан. Закопча го около широката талия на шефа си, нагласи го и се отдръпна, за да може той да се наслади на образа си. Захир се усмихна на отражението си. Оръжието му — 40-калибров „Смит и Уесън“ — все още не беше използвано. Фактът, че бе подарък от американците, му носеше още по-сладко удовлетворение. През последните десет години Захир се занимаваше главно с избиване на американци, а сега те му плащаха, за да бъде техен съюзник.

Той забеляза, че нещо не е наред с брадата му, и се наведе към огледалото, за да види по-ясно. С раздразнение забеляза няколко бели косъма, които бе пропуснал. Грабна шишенце черна боя от масичката и вкара в него тънка четчица. След няколко мацвания белите косми изчезнаха. Той с усмивка огледа безупречната си вече брада и постави ръце на кръста си. Изглеждаше отлично с тази униформа. Малко му стягаше на корема, но в Афганистан закръглените форми бяха признак за благоденствие.