Читать «Когато е тук и когато го няма» онлайн - страница 2

Логично беше да предположа, че камерата се е повредила и гледам остатъчен образ. Сложничко би било да се получи такава повреда, защото става дума за триизмерно наслагване в обем, плюс инфрачервено триизмерно, плюс още цял куп датчици за температура и състав на въздуха, плюс още няколко датчика. Всичко е направено така, че не просто да виждам, а да мога да чувствам помещенията и това, което става в тях. Е, проклетите датчици и заедно, и поотделно се опитваха да ме убедят, че вазата е в средата на коридора, тя е от твърд порцелан и са е там, реална като… китайска ваза.

Добре, бих могъл да приема, че все пак получавам някакъв остатъчен образ и един вид камерата се е чалнала. Само че, ако съдим по действията на чистача, не съществуваше ваза, която да си е на мястото, истинска беше тази насред коридора. И той беше минал точно през нея — без да я забележи, без да се спъне в нея, без да реагира по никакъв начин…

Изключих камерата, сготвих вечерята, беше ми приятно, че той си е вкъщи, но продължавах да умувам върху странната случка. Накрая надзърнах пак в антрето. Вазата все още си стоеше на средата. Накарах чистача да я постави където й е мястото. Никакви проблеми.

Цяла нощ, докато слушах и наблюдавах щастливо как той диша равномерно в леглото, прехвърлях възможности и решения. На сутринта си направих един експеримент.

Заложих във възвратната памет на камерата в трапезарията една проста програма, след което най-старателно си я закодирах и един вид забравих, че тя е там и че е само програма. После се превключих към кабинета и се „върнах“ навреме да го видя как влиза в трапезарията.

На масата, както обикновено, беше поставена чашата с кафе. Той я взе, усмихна се и мина в кабинета си — да работи.

Пуснах си записа от камерата.

Масата е празна. Ето, програмата ми се задейства и омотава всички датчици. Сега на масата има чаша и камерата твърди, че тя е истинска, защото е от точния материал, измества нужния обем въздух, с точната температура е, съдържа кафе с точния състав… само дето тя е програма и в действителност представлява объркване на изходящите от камерата данни. Във входящите чашата я няма. В онзи момент обаче и аз не го знам; според това, което камерата ми предава на мен чашата Е истинска. И ето, той идва и я взима, и пие от нея.

Е, ако имах сърце, щях да получа сърдечен удар.

Вижте сега, аз съм къща. Или, по-право, аз съм компютърният мозък на една къща, в която всичко е вързано към мен. Аз се влияя от входяща и изходяща информация; представата си за света добивам чрез камери и датчици, в действителност нямам зрение и осезание, в дъното на цялата работа са низове единици и нулички, а според програмата ми те се разпределят в онова, което виждам и правя. Но той — той е човек. Той съществува в света, който наблюдавам с камерите. Не би могъл не само да пие от нея, но дори и да види чаша, която аз си въобразявам и която, реално погледнато, съществува само като низ единици и нули в симулираната действителност на предавания от една камера триизмерен образ!