Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 257

Той седна на облегалката на пейката и опря лапи в рамото й.

— Какво ще й отговорим?

— Ще се съгласим — отвърна Лира. — Да се срещнем с директорката, а не да ходим на училище.

— А няма ли да ходим все пак?

— Сигурно ще ходим.

— Не би било лошо.

Лира се замисли за другите ученички. Може би щяха да са по-умни и образовани от нея и сигурно щяха да знаят много повече за всичко онова, което интересува момичетата на тази възраст. А тя нямаше да може да им каже и една стотна от нещата, които знаеше. И щяха да я помислят за простовата и глупава.

— Мислиш ли, че преподобната Хана наистина може да чете алетиометъра? — попита Пан.

— Предполагам, че може — с помощта на книгите. Чудя се колко ли са… Бас държа, че ще можем да ги изучим всичките и после да минем без тях. Представи си да мъкнеш навсякъде една камара книги… Пан?

— Какво?

— Ще ми кажеш ли някога какво правихте с демона на Уил, когато бяхме разделени?

— Някой ден. Тя също ще каже на Уил. И двамата ще го сторим, когато му дойде времето, но дотогава си обещахме да не ви казваме.

— Добре, така да бъде — въздъхна Лира.

Беше му разказала всичко, но не можеше да му се сърди, че той таи нещо от нея, след като го беше изоставила така.

Мисълта, че с Уил имат още нещо, което да ги свързва, й достави удоволствие. Запита се дали ще дойде ден, когато вече няма да мисли за него, няма да разговаря с него мислено, да се връща към спомена за всеки изживян миг и да копнее за гласа му, за ръцете му, за любовта му… И насън не си бе представяла какво е да обичаш някого толкова много. От всички изумителни неща, които й се случиха, това беше най-изумителното и нежността в сърцето й беше като незаздравяваща рана, защото тя самата никога не би позволила да зарасне.

Пан скочи от облегалката и се сви в скута й. Тук в мрака тя и демонът й бяха насаме със своите тайни и нищо не ги заплашваше. Някъде в спящия град бяха книгите, които щяха да я научат отново да разбира алетиометъра. Там беше добрата жена, която щеше дай помогне да се справи, и момичетата в училището, които знаеха толкова много неща, неподозирани от нея.

„Те още не го знаят, но ще ми станат приятелки!“ — помисли си Лира.

— Онова, което каза Уил… — промълви Панталеймон.

— Кога?

— Тогава на брега, преди да вземеш алетиометъра. Каза, че няма друго място. Така беше казал и баща му. Но имаше и още нещо.

— Спомням си. Той искаше да каже, че царството вече го няма. Небесното царство. И не би трябвало да живеем сякаш то е по-важно от живота ни тук, защото най-важно е мястото, където сме.

— Каза, че трябвало да построим нещо…

— Точно затова ни е нужен целият живот, Пан. Можехме да тръгнем с Уил и Кирджава, нали?

— Да. Те също биха дошли с нас. Но…

— Но тогава нищо нямаше да построим. Никой не би могъл, ако мисли само за себе си. Трябва да се помъчим да бъдем весели и добри, любознателни и търпеливи, да учим и да мислим, да работим упорито в своите светове и тогава ще построим…

Ръцете й милваха лъскавата му козина. Някъде в градината пееше славей, а лекият ветрец докосваше косите й и шумолеше в листата. Всички камбани в града прозвъниха по веднъж — някои звънко и мелодично, други ниско и басово, някои рязко и дрезгаво, други печално и протяжно. Ала всички те бяха единодушни кой час на нощта е, макар да говореха с различни гласове. В онзи другия Оксфорд, където Уил я беше целунал за сбогом, камбаните сигурно също звъняха, славеят пееше, а вятърът шумолеше в листата на Ботаническата градина.