Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 246

— Не мога да повярвам, че ангелите не знаят как се прави това каза Уил.

— Ножът е човешко изобретение.

— И вие смятате да ги затворите всичките. Освен един — онзи към света на мъртвите…

— Да, така сме обещали. Но има едно условие и вие го знаете.

— Да. Има ли много прозорци за затваряне?

— Хиляди. Освен това съществува огромната пропаст, направена от бомбата, и бездната, която лорд Азриел отвори, напускайки своя свят. И двете трябва да бъдат затворени. Но има и много по-малки пролуки, някои дълбоко под земята, други високо във въздуха, които са се появили по друг начин.

— Барух и Балтамос ми казаха, че използват такива прозорци, за да пътуват между световете. Нима ангелите вече няма да могат да го правят? И ще бъдете затворени в един-единствен свят като нас?

— Не, ние имаме други начини да преминаваме отвъд.

— А ние можем ли да се научим? — попита Лира.

— Да. Можете да се научите, също като бащата на Уил. Трябва да овладеете силата на онова, което вие наричате въображение. Но това не означава да си измисляте, а е един вид ясновидство.

— Значи не става дума за истинско пътуване! — разочаровано промълви Лира. — Просто си даваш вид…

— Не — поклати глава Ксафания. — Нищо подобно. Да си даваш вид е най-лесното нещо. Този начин е по-труден, но далеч по-сигурен.

— И той ли е като алетиометъра? — попита Уил. — Да го учиш цял живот?

— Така е, нужни са продължителни усилия. Трябва да положите много труд. Да не мислите, че само да щракнете с пръсти, и дарбата се стоварва върху главата ви? Щом искате да притежавате нещо, значи си струва и да се потрудите за него. Но вие имате приятел, който вече е направил първата стъпка и може да ви помогне.

Уил нямаше представа за кого говори тя, но в този миг не му се искаше да пита.

— Разбирам — въздъхна той. — А ще се видим ли пак? Ще ни се случи ли пак да разговаряме с ангел, когато се върнем в собствените си светове?

— Не знам — отвърна Ксафания. — Но не бива да седите и да чакате със скръстени ръце.

— И аз трябва да счупя ножа, така ли?

— Да.

В това време в завода кипеше работа — бучаха машини, долавяше се миризма на химикали, хората произвеждаха и си припечелваха хляба. Това беше светът на Уил.

— Добре, ще ти покажа как се прави — каза момчето.

Помогна на Ксафания да напипа с краищата на пръстите ръбовете и да ги събере — точно както Джакомо Парадизи го беше научил преди това.

— А онези пролуки, които не са направени от ножа? — попита с надежда. — Нужно ли е да бъдат затваряни? Защото е ясно, че Прахът изтича от онези, които ножът е отворил. Другите може да са съществували от хиляди години, но не са му се отразили.

— Ще ги затворим всичките, защото, ако знаеш, че са останали пролуки, ще прекараш живота си в търсене, а това ще е изгубено време. Имаш друга работа за вършене, далеч по-важна, в собствения си свят. Пътуванията между световете свършиха.

— Каква друга работа имам да върша? — заинтригува се Уил, но тутакси се отказа да пита. — Не, по-добре не ми казвай. Аз сам ще реша какво ще правя. Ако ми кажеш, че трябва да се боря, да бъда лечител, изследовател или каквото и да е, аз постоянно ще мисля за това и накрая ще се възпротивя, защото ще реша, че съм лишен от избор и ако не го направя, ще се чувствам виновен. Каквото и да ми предстои, аз единствен ще го избера.