Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 215

От време на време вдигаше поглед и попипваше далекогледа в джоба си, но не можеше да го използва, докато се движеха. А мулефите се движеха много бързо и целеустремено и нищо не би ги накарало да спрат точно сега. След около час препускане край брега те свиха към сушата, като излязоха от каменния път и поеха по утъпкан коловоз, който минаваше през равнината и водеше нагоре към верига хълмове. Луната осветяваше голите възвишения с дълбоки цепнатини и пролуки, през които се процеждаха поточета.

Мулефите я отведоха до една от тези цепнатини. Мери беше слязла още щом излязоха от каменния път и сега се спусна заедно с тях по хълма до разлома.

Чу бълбукане на поток и шума на нощния вятър в тревите. Колелата леко поскърцваха по утъпканата земя, а мулефите си разменяха кратки фрази, докато най-сетне спряха.

В самия хълм, само на няколко метра от нея, се виждаше един от онези прозорци, които само острият кинжал можеше да отвори. Приличаше на гърло на пещера, защото луната го осветяваше донякъде, сякаш пролуката беше в самия хълм. Но не беше. А от него се нижеше процесия от сенки.

Мери усети, че съзнанието й не може да обхване случващото се, и сграбчи най-близкия клон, за да се увери, че физическият свят още съществува и тя е част от него.

Приближиха се. От мрака изникваха старци и деца, майки с бебета на ръце, хора и същества, каквито никога не беше виждала, заставаха под лунната светлина — и изчезваха.

Това беше най-странното от всичко. Те правеха няколко крачки в света на тревата, въздуха и сребърната светлина, оглеждаха се наоколо с озарени от радост лица — и протягаха ръце, сякаш искаха да прегърнат цялата вселена. После се разсейваха, сякаш бяха дим или мъгла, превръщайки се в част от земята, росата и нощния бриз.

Някои от тях се приближаваха до Мери, сякаш искаха да й кажат нещо, протягаха ръце и тя усещаше докосването им като хладен повей. Един от духовете — възрастна жена — й махна да се приближи.

Жената заговори:

— Разказвай им истории. Това е, което не знаехме. Толкова време, и да не разберем! Но те искат истината. Това е като хляб насъщен за тях. Трябва да им разказваш истински истории и всичко ще е наред, всичко! Просто им разказвай.

Изричайки тези думи, жената изчезна. За Мери това беше един от онези мигове, в които внезапно си припомняме забравен сън и ни връхлитат същите чувства. Точно този сън се беше опитала да разкаже на Атал, но когато се опита да го възкреси, той се стопи и изчезна също като тези създания пред нея. Сънят си беше отишъл.

Остана само сладостта му и настойчивия призив да им разказва истории.

Тя се вгледа в тъмнината. От безкрайното безмълвие изникваха все нови и нови сенки, хиляди и милиони, които й заприличаха на бежанци, завръщащи се по родните си места.

— Разказвай им истории! — повтори тя.

33.

Марципан

Ласкава пролет, изпълнена с ласкави дни и рози — кутия, пълна със сладки неща…

Джордж Хърбърт

На другата сутрин Лира се събуди под въздействието на съня, в който Панталеймон се беше върнал при нея и беше разкрил постоянната си форма. На нея й хареса, но сега нямаше представа каква е била.