Читать «Келчо и царската дъщеря» онлайн - страница 2
Елин Пелин
Келчо махнал с тоягата си и ударил едно желязно дърво, та цялата гора проехтяла.
Царската дъщеря се разтреперала от страх и казала:
— И-и, божичко, толкова пъти съм минала през тая гора, не съм я чула да звънти! Какво ли има?…
Вървели през гората, вървели. Келчо пак ударил едно дърво с тоягата си и още по-страхотно изехтяла гората.
Пак трепнала от страх царската дъщеря и пак си казала:
— И-и, божичко, толкова пъти съм минала през тая тора, не съм я чула да звънти!… Какво ли има?
Като изминали гората, показал се един голям палат. Той страшно се тъмнеел в нощта. Нито една светлинка се не мяркала, нито един глас се не чувал.
Царската дъщеря бързо тръгнала към тоя палат. Келчо тръгнал по нея.
И ето из палата излезли стари, престарели цар и царица, подире им вървял млад и напет техният царски син.
Те посрещнали с радост царската дъщеря, въвели я в палата. Всички лампи засветили веднага, хубава музика засвирила някъде.
Келчо влезнал вътре, но никой не могъл нито да го види, нито да го усети.
Всички насядали на богата трапеза и почнали да пият и да ядат. Келчо се приближил до трапезата и откраднал сребърната лъжица отпред царската дъщеря и я турил в невидимия си джоб. Всички се чудили къде се изгуби скъпата лъжица, търсили, търсили и не могли да я намерят.
След като се навечеряли, всички се наредили на колело и почнали да играят с една златна ябълка. Наредил се и Келчо между тях и като дошла златната ябълка при него, той я скрил в джоба при лъжицата.
Всички се почудили къде изчезна златната ябълка, но не могли и нея да намерят.
Уплашила се царската дъщеря и си казала:
— Тая нощ на лошо ечеше желязната гора!… Ето сега се изгуби сребърната лъжица и златната ябълка. Това не е на добро. Чакай по-скоро да си вървя.
Тя си взела сбогом от царя, от царицата и от царския син и си тръгнала. Всички я изпратили чак до желязната гора.
Келчо пак вървял след царската дъщеря сѐ така невидим. Като минавали през желязната гора, той пак ударил с тоягата си и пак проехтяла страхотно гората.
Царската дъщеря пак се уплашила и пак казала:
— И-и, боже, колко пъти съм минала оттук, не съм чула гората да ехти, а сега… Това не е на добро.
Минали желязната гора и пак стигнали голямата река. Там пак излезнала голямата златна риба и пренесла царската дъщеря на другия бряг.
А Келчо ударил реката с тоягата си, водата се разделила и той преминал като по сухо; и пак тръгнал с царската дъщеря.
Като стигнали до палата, царската дъщеря тихичко се покачила по копринената стълба и влязла през прозореца в стаята си.
А Келчо застанал пред вратата на палата, свалил феса и станал пак видим.
Царската дъщеря, като мислила, че Келчо не я е следил, присмяла му се пак от прозореца и рекла:
— Е, Келчо, уварди ли ме?… Отиде ти главата на дръвника!
Като се съмнало, царят повикал Келчо и го попитал:
— Е, Келчо, уварди ли дъщеря ми?
— Увардих я, царю честити — казал Келчо и разправил на царя цялата история: за реката, за желязната гора и за тайнствения царски палат. Скрил само за кавгата на дяволите, за феса, за тоягата и за чизмите.