Читать «Кастел» онлайн

Йордан Радичков

Кастел

Ако читателят иска да произнася правилно думата кастел, то той ще трябва да постави ударението на последната сричка; човекът в нашия разказ се казва Пешко, а виното се казва кастел.

Ние, хората, сме много наивни, като смятаме, че всичките ни страсти водят началото си от пещерния човек, и особено силно подчертаваме това винаги щом стане дума за лов. Ако погледнем нашия Пешко, то ние тутакси ще се убедим, че той не само няма никаква връзка с пещерния човек, ами аз не зная дали изобщо е чувал през живота си неща за пещерни хора. Той бе дребен човек, с малка гръдна обиколка, на военната комисия даде нисък коефициент и отби службата си в трудовите войски. Беше кьосе с меки коси — почнали вече да оредяват на темето — с уши меки, характер също тъй мек, очи възсинкави. Жена му не се отличаваше с кой знае какви данни, беше възгрозна, но дебела — качество достатъчно, за да изпълва и удовлетворява Пешковите очи. Обичаше да ходи на лов — ако имаше двама ловци в полето, той винаги ставаше трети, прехвърлил през рамо една стара туловка, пълна със саморъчни обковки, ръждива като лисица, която при всеки изстрел изреваваше страховито и се скършваше сама на две половини, по причина на което другите ловци гледаха да са винаги по-далечко от Пешко, щото не се знаеше дали при някой изстрел туловката няма да се пръсне, разкъсвайки самоделните обковки на своя стопанин. Патроните си правеше сам, по джобовете му винаги се намираха барутни останки, смесени с тютюн, и кога свършваше цигарите си, събираше прахоляк от джобовете, свиваше дълга цигара, разпалваше я, меките му уши потъваха в гъст дим, а цигарата пращи, фучи и съска. Човек ще помисли, че ей сега ще експлодира в Пешковите уста; Пешко обаче никакво внимание не обръща на фученето, паф-паф, разпалва я, цигарата дими и святка, от време на време рече: прас! и изхвърли гъст пушек от себе си. Пешко се навежда напред, надниква през пушека и внимава дали отнякъде внезапно няма да рипне заек. „Тия пусти зайци — викаше той — винаги ми изрипват внезапно!“

Рядко улучваше, но винаги се връщаше със заек, щото другите ловци му даваха. Макар и слаб ловец, той бе добре дошъл във всяка ловна дружина, носеше убития дивеч, палеше големи огньове, печеше месо върху жаравата, подпомогнат от Ойчи или от някого от Татаровите, поеше кучетата с вода, а ако ходеха на едър дивеч, той бе неизменният каруцар. Обичаше лова с гончета и щом пуснеха кучетата в гората, тъй много се въодушевяваше от лая им, че можеше заек да мине през краката му, без да го забележи. Нищо друго не радваше неговото ухо тъй силно, както смесеният хор на кучешките гласове в гората. Който е бил в гората на лов с кучета, знае какво е.

Боже, какъв писък, какъв рев, каква изненада се чува в началото, когато кучетата поемат от местността Аврамови ръкавици, превалят през оброчищата и старовремските лозя на Бибино лице, после кучетата се закрепят на пресните дири, па като вземат да се настройват, па гласовете почнат да се застигат един друг, изпреварват се, догонват се, ще си помислите, драги читателю, че сто ансамбъла на Филип Кутев са влезли в гората, и дум! дум! — отекват изстрелите, сякаш с тъпани се мъчат да въведат някакъв ред или да турят ритъм в кучешките гласове. Пешко стои в края на тънка пътека и с всичките си сетива попива екота на гората. Песовете летят сляпо и псуват на майка всичко живо в гората. Ох! ох! — стене някое старо куче, млади кучки пищят истеричаво, същински нестинарки, нагазили в жаравата на есенната бакърена шума, а веднъж Пешко слушаше как някакво старо куче през цялото време викаше из гората: „Ох, на дяда!“ и кога излезе на Пешковата пусия, човекът видя, че кучето е мокро като кокошка и че нищо не гони пред себе си. Кучето, щом видя ловеца, спря да вика: „Ох, на дяда!“ и го погледна глупаво и сконфузено… Който е бил в гората на лов с кучета, знае какво е! То е неописуемо!