Читать «Капризният клиент» онлайн - страница 2

— А ето, заповядайте и обувките.

Той провеси краката си и аз, прегънат на две, започнах да го обувам. Моят клиент си имаше принцип да не се превива пред никого, та сигурно нямаше навика и сам да си обува обувките. Най-накрая му завързах връзките, изправих се и свалих от стената пушката, която стреляше с упойващи патрони.

— Тази пушка е с упойващи патрони. Разбира се, вие знаете как се стреля с такава пушка или…

— Зная. Хайде, да тръгваме!

Отворих вратата, изкарах джипа навън и седнах зад волана.

— Къде има животни?

Как можех да му отговоря къде има животни на тази планета, когато аз самият за първи път се намирах на нея? Естествено, нямах никакво понятие. И този път ми помогна интуицията, натрупана с дългогодишния опит. Подгоних джипа по пепелявосивото поле и се насочих към гората, която се показа в далечината.

— Гледай колко странен цвят имат тези растения! И как се променят!

— Да, прав сте. Когато има слънце, растенията са жълти, а после цветът им се променя — отговорих му аз, но нямах никакво желание да се впускам в научни обяснения.

— Наистина много интересно явление! — каза той.

Беше се изпъчил на седалката и гледаше нагоре към яркото жълто слънце. Изглежда бе повярвал на моето „научно“ обяснение. Щом наближихме гората, аз натиснах спирачките.

— Гледай добре! Да си нямаме неприятности!

Настроението на моя клиент обаче бързо се оправи.

— Има животни! Бъдете готов да стреляте!

— Така ли! Къде са?

— Ето там! Виждате ли?

Посочих му с пръст към гората, където се беше показало едно животно.

— Благоволете да се прицелите!

— Разбрах.

Без да се прицели много внимателно, той стреля. Улучи. Животното се сгромоляса на земята. Пушката беше последен модел и имаше специално съоръжение, с помощта на което прицелното устройство се командуваше от мястото, където бях седнал аз. Не можеше да не улуча Клиентът ми смяташе, че сам е улучил целта, но това мен много не ме безпокоеше.

— Вие сте прекрасен стрелец!

— За мене е нищо да улуча целта с първия изстрел — каза той. — А сега искам да ме снимаш с трофея.

Той слезе от джипа, отиде до животното, зае надменна поза с излъчени гърди. В тази поза го снимах с апарата.

— Само че не ми се вижда това животно да е много интересно. Не ти ли прилича на най-обикновена мечка?

Той беше прав, като казваше това. Наистина, животно на четири крака, нищо особено. Аз се приближих и го огледах по-внимателно.

— Не, извинете ме, но тук не сте прав. Погледнете например лицето. Нима муцуната не е в горната част на главата, а очите в долната половина? Лично аз за първи път виждам такова нещо.

— Наистина ли? — каза моят клиент с доволна нотка в гласа. — В такъв случай не сбърках, като дойдох чак тук с тебе. Направи бързо една клетка и го сложи в нея.

Докато аз свалях от джипа разглобената на части метална клетка, моят клиент, с доволно изражение на лицето, гладеше по гърба упоеното животно. Изведнъж той замръзна неподвижно и лицето му позеленя.

— Какво има?

— Няма нищо. Остави клетката, тя няма да ни трябва. Да се връщаме бързо в ракетата — каза той ядосано.