Читать «Капка след капка» онлайн

Дейвид Морел

Капка след капка

„Капка след капка“ е първият ми публикуван разказ и като такъв, въпреки ужасяващото си съдържание, има голяма сантиментална стойност за мен. Започнах романа „Първа кръв“ през 1968 година в Пенсилвания, но лекциите, учителската практика и дисертацията ми върху Джон Барт забавиха процеса на написването му. Този процес се забави още повече, когато се дипломирах и се преместих в Айова, където по-голямата част от времето ми беше заета с преподаване, подготовка на лекции, студентски конференции, факултетски събрания и с останалите ми задължения като асистент по американска литература в тамошния университет. В края на краищата завърших романа през лятото на 1971. Но вместо да се чувствам изтощен, аз преливах от енергия и незабавно се захванах с написването на разказа, който сега ще прочетете. Това е една от малкото истории, които са ми се явявали под формата на сън. Когато се събудих, изтичах до пишещата машина и го напечатах на един дъх.

* * *

Тази есен дойдох със семейството си да живея в провинцията, в къщата на майка ми, дома, в който съм израснал. Разхождам се из селото, обзет от удивление, защото нищо не се е променило и все пак всичко е различно — вече съм възрастен и виждам нещата под друг ъгъл. Чувствам се така, сякаш съм тук хем сега, хем тогава, едновременно със съзнанието на момче и на мъж. Усещането за двойнственост е толкова силно, толкова объркващо, че ме подтиква да творя отново, да се опитам да го нарисувам, да скицирам железарския магазин, варелите с жито отпред, двете еднакви четвъртити колони, крепящи надвисналия отгоре балкон, на който седят съсухрени мъж и жена с восъчнобели лица от приюта за стари хора на втория етаж, полюляват се и ме наблюдават. Те изглеждат същите старци, които помня като момче, дървото на колоните и балкона е също толкова напукано.

Погълнат от работата си, губя представа за времето и когато тръгвам по дългия път към къщи, вече е късно, смрачава се. През деня бе топло, но сега ми става студено само по риза. Изминал съм половин миля, когато внезапно започва да вали и съм принуден да изоставя покрития с чакъл път и да се скрия под клоните на едно дърво с вече пожълтели листа. Дъждът се усилва, водните струи падат косо и ме пръскат. Стисвам здраво отвора на платнената торба, за да запазя сухи картината и боите, и решавам да измина тичешком останалия път. Когато стигам до моравата пред къщата и обора, чорапите в обувките ми са подгизнали.

Къщата и оборът. Те сякаш са се променили едновременно с майка ми — деформирали са се, времето ги е белязало, „ставите“ им са се изкривили и са се изметнали, някогашната им бляскавост е заменена със стряскаща сивота. Мястото е сломило майка ми. Тя е в хармония с упадъка му. Ето защо дойдохме да живеем тук. Да я пооживим. Някога вярвах, че ще мога да я убедя да се махне оттук. Но тя бе прекарала четирийсет от шейсет и петте си години в тази къща и настояваше да остане в нея до края на дните си, колкото и да са те.

Дъждът се усилва, докато притичвам отстрани на къщата, в кухнята свети, време е за вечеря, а аз закъснявам. Сградата е разположена перпендикулярно на обора. Винаги използвам задния вход. Той се намира в ъгъла, където двете постройки се допират. Влизам през него запъхтян, дрехите са прилепнали към тялото ми, студени и мокри, вляво е вратата за обора, а срещу мен — тази на кухнята, и чувам шум от капеща течност, който идва от мазето, в което се слиза по стълбите вдясно от мен.