Читать «Капитани» онлайн

Стефан Бонев

Капитани

Като малък боледувах много. Може да се каже, че цялото си детство съм прекарал зад прозореца с компрес на гърлото или пиейки чай с аспирин. Мъчно ми ставаше като гледах как другите деца играят на улицата, как се връщат весели от училище. Завиждах им дори когато ги пращаха до магазина.

Налагаше се по цели дни да бъда сам. Майка и татко се връщаха вечер уморени, хапваха и заспиваха пред телевизора. Нямаше с кого да си говоря, с кого да играя. А и никой не ме знаеше в блока. Бях просто болнавото момче на съседите. Нищо повече.

Измислях си най-различни игри, за да убия времето. Иначе бях кротко дете и не създавах главоболия на родителите си. Но най ми харесваше да играя на кораб. Тогава четях много книги за експедиции и известни мореплаватели — нещо обикновено за дете на моята възраст. Представях си, че блокът, в който живеем, е един голям параход, който пори водите на океани и морета, надвива бури и пътува към неизвестни земи. Бях си направил команден пулт, нещо като капитански мостик. Кутийките с лекарствата се бяха превърнали в копчета и лостове за управление. Една стара ваза беше рупор, по който давах разпореждания на екипажа. Имаше един период, когато така се бях задълбочил в играта, че по цели дни прекарвах пред командния пулт.

Смятах, че това е обикновена игра, докато един ден установих, че корабът, тоест блокът ни, се е преместил с два метра навътре в градинката до улицата. Никой не обърна внимание на промяната. Само баща ми една вечер, както се прибираше от работа, се спря, гледа и се чеса учудено по врата, после махна с ръка и продължи към входа на блока. Когато направих това откритие, се почувствах всесилен, можещ всичко. Да знаете колко ми струваше само, за да не отида при баща си и да му кажа: „Татко, аз преместих блока!“. Тогава много обичах да се хваля. Винаги гледах да се изтъкна, да ме посочат и да кажат: „Браво на това момче!“. Сега като че ли съм по-скромен. Не знам, може и да се лъжа.

Продължих заниманията си с кораба. Единствената команда, която вече давах, беше: „Пълен напред!“. Ефектът беше поразителен. За една седмица блокът се премести с още два метра, а следващия понеделник вече се беше настанил насред улицата. Едва тогава хората обърнаха внимание на случилото се. Възрастните са си такива. Трябва да се блъснат в нещо,за да му обърнат внимание. И аз вече съм такъв.

След това откритие блокът ни заприлича на кошер. Всички сновяха, викаха, караха се, обвиняваха за произшествието този или онзи, въртяха телефони. Няколко семейства вече се изселиха от блока, защото не се знаело какво още може да стане. Дори организираха комисия, която да разследва и да търси виновника. Надойдоха различни хора, вземаха проби от пръстта и основите. Търчаха журналисти.

А аз не се отказвах. Давах „Пълен напред!“ и не се боях от нищо. Блокът вече се беше разположил напреки на улицата и пречеше на движението. Целта ми беше да стигна Южния полюс — на всяка цена. Не мога да разбера защо всички се занимават със Северния, а на Южния почти не са ходили експедиции. Но беше трудно за такъв обикновен кораб да разбива ледовете, които сковаваха града. Тогава взех решение — това няма да бъде обикновен кораб, а ледоразбивач, и то не какъв да е, а атомен. Вече притежавах най-бързия ледоразбивач в света. Един горещ юлски следобед корабът беше готов и потегли с пълна мощност. Двигателите пулсираха като луди в избените помещения. След него се влачеха километри изскубнати кабели и разкъсани тръби, хвърчаха огромни буци пръст и бетон.