Читать «Какво би трябвало да знаем за планетата Икар» онлайн

Аз участвувах в XLVII междузвездна експедиция. Когато на връщане от Бетелгейзе летяхме към звездата Орн, за да решим загадката около Икар, мислех, че няма да имам работа, защото като историк и археолог не разбирам нищо от планетология и космогония. Но се лъжех.

Започна се с това, че не намерихме планетата на предварително изчисленото място. Но ако участниците в XXXII експедиция бяха определили правилно орбитата й, а в това нямаше никакво съмнение, планетата просто трябваше да е там, ако действуваха още законите на небесната механика. След като се приближихме още малко до звездата-близнак, открихме най-после Икар, тоест онова, което бе останало от него — облак планетоиди и метеори с най-различна големина.

Но искам да разкажа всичко накратко, обективно и точно да информирам за това, което открихме. Не смятам да драматизирам разказа си. Нека други пишат балади и трагедии, аз не мога и не искам.

Изследвахме отломъците. XXXII междузвездна експедиция бе установила, че планетата е необитаема. Чиста заблуда. Необитаема е била повърхността й.

Икар беше кухо кълбо, гигантски сапунен мехур, със скална обвивка, дебела само 600 км — нищожно малко в сравнение с кухото пространство под нея с диаметър 10400 км. Кухината беше пълна със силно сгъстени газове: азот, кислород, въглероден двуокис и тежки благородни газове. Очевидно високото налягане на вътрешната атмосфера допринасяше за стабилизирането на относително тънката скална обвивка.

В това кухо пространство, в непроницаема за просто око тъмнина и в почти пълна безтегловност живееха икарците, разумните господари на планетата. Както е известно, кухото кълбо не упражнява гравитационна сила върху намиращи се в него обекти, тъй като сумата от всички сили на привличане е равна на нула. Въпреки това жизненото пространство на икарците бе ограничено до скалната обвивка, защото те се хранеха, както и другите животински организми на планетата, с растения, които черпеха енергия от радиоактивното излъчване на скалната обвивка. Освен това атмосферното налягане нарастваше към вътрешността на кухото кълбо.

Обитателите на Икар имаха крушовидни тела, стигащи до пет метра височина. В издължения край на тялото се намираха устата и най-важните сетивни органи, от които обаче са ни известни само два. Икарците имаха по четири очи и виждаха в инфрачервената спектрална област, а във вътрешността на „главата“, тоест в по-издължения край на тялото — един орган, с чиято помощ можеха да улавят дългите електромагнитни вълни. Освен това разбрахме, че реагират и на гама-лъчи, но нямаме данни за разположението на съответния сетивен орган. Около „главата“ бяха групирани четири двойки пипала с дължина до два метра, разклонени по краищата и приспособени за хващане. В другия край на тялото се намираха четири по-дълги, по-здрави и силно разширени пипала, с които икарците гребяха в атмосферата.