Читать «Как Лесньо от зор стана тореадор» онлайн

Добри Жотев

Как Лесньо от зор стана тореадор

Де ли е козата?

Над смълчаните чукари слънцето изгрява, шушнат слънчеви върхари в старата дъбрава. Небесата греят чисти, бистри и високи, стапят се мъгли сребристи в долини дълбоки. Извисена над полето, трепка чучулига, а над нея чак в небето млад орел се вдига. Пътища се вият леко в утрото чудесно. В път потеглил надалеко, бодро крачи Лесньо. Ей го кривна зад баира, песничка подкара, а зад него ту поспира, ту подтичва Шаро. Ей го влезе в буйна нива, скочи през потока — песента му се разлива волна и широка: „Де и сред какви усои скита се козата моя? Ах, козичката, добрата, хубавелката рогата, дето дава от сърце топло бяло млечице. Ах, козичката, добрата, тя е някъде в полята. Ще походя тук и там и ще я намеря, знам!“ Доста време вече Лесньо крачи и не спира, изведнъж пред него блесна микроязовира! Леко гъне се водата уморена, кротка, до брега иззад скалата се полюшва лодка. Щом я зърна, Лесньо ахна и с ръка зарадван махна: „С тая лодка ще преплувам, вместо пеши да трамбувам!“ И към лодката се спусна, заразвързва я изкусно, но замисли се след малко и си каза: „Колко жалко — неусетно слабостта ми все към леснини ме мами! Леснините да оставя снощи врекох се, тогава? Не, не искам да греша и ще си вървя пеша!“ Сръчно лодката привърза да стои на мира и доволен пак забърза пеш край язовира.

Нещо тежко

Стана топло, а наш Лесньо и не ще да знае, но и слънцето небесно хич не си играе. Вдигна се сред небесата, пърли, без да жали, и на пътника главата сякаш се запали. Лесньо спря, потта избърса, тежко запристъпя, пак поспря и рече свъсен: „Що, не се окъпя?“ Да, вода му трябва само, щом така припича — сне торбичката от рамо и се засъблича. Тих ветрец едвам подухна. Той във плиткото се бухна. Но когато се подаде, здравата се изненада, че върху му — няма грешка, бе усетил нещо тежко. Поопипа се тук-там и през нос измънка: „Срам, гол със шапка на главата, кой се хвърля във водата?“ Шапката си сне юнака и от яд му се доплака, че видя по нея тиня, някаква гадинка синя, водорасли като прежда, но защо ли я разглежда? Тръсна я и пооправи, след това я стисна здраво с пръсти, с колене, с гърди — хубаво я изцеди. Да, но стана на мекица шапката му хубавица! Лесньо я огледа смаян — Е, какво пък, и на края повери я той на клена, там да съхне окачена, та обратно щом поеме, вече суха да я вземе.

Скачай, старо харо!

Скита Лесньо из полята с верния си Шаро и отново за козата песента подкара. И гласът му се разнася в летните простори. … Но стомаха заприглася — почна да къркори! Спря, огледа се юнака: „Преминава пладне!“ И под габерова сянка седна да поядне. Дъвче той, та чак ушите движат се и цъкат, гълта той, та чак очите стават два белтъка. А пред него Шаро скача като просяк жалък и в ръцете му вторачен, мери всеки залък. Лесньо хитро се захили: „Май ти стърже, старче, е добре, гладнико мили.“ И отчупи залче. „Извинявай, че ти давам тъй, но по̀ е лесно! На̀!“ И залчето кораво хвърли той отвесно. Шаро литна, сякаш беше със крила… и хопа, както залъка летеше, тъй го и докопа. Глътна го, примигна, зина, завъртя опашка и зачака цял застинал в поза най-глупашка. Лесньо, възхитен от скока, мъничко постана, хвърли залък по-високо — Шаро пак го хвана. „Бива си те много, Шаро, стискам твойта лапа, скачай, скачай, старо харо, браво, пак го лапна!“ Лесньо просто се забрави и със смях престорен малък залък в миг отправи силно нанагоре. „Гледай, пада, дръж се, куче, хващай, няма време!“ Да, но залъка улучи мокрото му теме. Шаро с ловкост непозната скочи, стрелна лапа и със залъка главата Лесньова захапа. Нашият герой изплака, припълзя на четри крака, след това безмълвен стана и главата си похвана. Как сега кръвта да спре, инак може да умре! Поозърна се момчето — нийде никого в полето. Страх сърцето му прониза, смъкна бялата си риза и макар да беше нова, с нея той се забинтова. И така момчето мило стана истинско плашило! Даже Шаро поразкрачен в него диво се вторачи, не можа да го познае и насреща му залая. А след туй какво да прави, взе, че го остави.

Черен бивол

Скита Лесньо, но без песен, със душа сломена — пътя му не ще е лесен с таз глава ранена. А пред него в маранята някакви баири, може би зад тях козата трябва да подири. Доста повървя, на края стъпи горе Лесньо и очите му омая долина чудесна. Посред нея зеленеят хубави горички в сенчестите храсти пеят сладкопойни птички. Сладък аромат разливат ранозрейки круши, сребърна река пенлива кротко лъкатуши. На брега й цяло стадо биволи събрани, биволарят — сгърбен дядо — да пасат ги кани. Лесньо си продума: „Братко, слизай в долината — все е виждал тоя дядко някъде козата!“ И се спусна, както рече. Но в дере трънливо срещу него се изпречи едър, черен бивол. Гледа го с ненавист скрита, тъпче страшно със копита, гърчи врат и изсумтява — нещо тук ще става! Лесньо здраво се обърка и от страх преглътна с мъка. Но пред страшната угроза все пак взе достойна поза и като голям смелчага вдигна тежката тояга. Но тогава великана сведе теме във закана, като бесен изсумтя и върху му налетя. Сякаш тласнат от пружина, Лесньо хукна за двамина, запрескача през трънаци, през долчинки, камънаци. Бяга, бяга и не спира, устреми се към баира, изкачва се многократно до върха му и обратно. После свърна към реката — тя посрещна го разлята, но не бе дотам дълбока, та я мина с два-три скока. Да, но тоя дявол хищен ще го стигне като нищо. Ноздрите му разширени, а очите — кръв червени, мята тежките копита, също черен танк връхлита. Зад гърба му е на крачка, още малко, ще го смачка. „Дядо, де си — помогни!“ Фърц… И кривна във страни! От бедата преголяма отърва се с таз измама, че задъхан исполина, без да ще, напред отмина. Лесно ли се в миг обръща тежест колко цяла къща. Нашият юнак изпъшка: „То добре, че тъй изкръшках!“ Вдигна над очите длан и се вгледа запъхтян. Биволът снага извърна и опулен пак го зърна. Ревна пустият му бивол, изсумтя зловещо, диво и отново, майко мила, го подгони с двойна сила. Беж, крака, защо стоите — Лесньо плю си на петите, сбра последна сила мъжка, скок встрани, и пак изкръшка. Колко пъти тъй направи, вече умори се здраво, почна да го задушава, даже да му притъмнява. Трудно е така от зор да си смел тореадор. В тоя миг сред долината той видя върба клоната. Извъртя шест-седем кръга, ловко бивола излъга, метна се на клон изсъхнал и спасил се, си отдъхна. Бързо бивола се върна, към момчето вирна бърна, със чело върбата блъсна, да, но беше късно. Лесньо се спаси по чудо от това животно лудо. Понамести си торбата, поогледа долината — де е биволското стадо и завика: „Дядо, дядо!“ „Кой е?“ „Аз съм, аз съм — Лесньо, — гони ме животно бесно!“ „Лесньо, казваш, що за име?“ „Бързай, дядо, отърви ме!“ Стареца крака повлече, погна бивола далече, стрелна Лесньо със очи и започна да гълчи: „Гледай го, момченце мило, пък прилича на плашило, риза — знаят и децата — се не носи на главата. При това от кръв пропита! Бивола затуй налита — щом съзре боя червена, бивол гони девет дена!“ „А, така ли?“ — Лесньо рече, ризата набързо свлече, облекчително въздъхна и в торбичката я пъхна. „Тъй е — слизай от върбата!“ Лесньо скочи на тревата. „А сега със мен ела, да отидем при Джелал!“ „Кой Джелал, добричък дядо?“ „Бивола Джелал бе, чадо, оня бивол, дето днеска щял да те приплеска. Той е тих като мушица, срамежлив като девица, дразни го червено само, но по теб червено няма.“ „Ще мирува той, така ли?“ „Да, дори ще го погалиш?“ Срещата с Джелал протече, както дядото предрече. Бивола трева си хрупа, Лесньо леко го потупа, после нежно го погали. „Е, момче, сега видя ли?“ „Да, видях… но да те питам — ти да си видял да скита тука някъде самичка моята добра козичка? Не, не си, прощавай много — да потеглям, хайде, сбогом, че отиде си денят, а пък имам път.“

Като стихия

Лесньо повървя нагоре със навехнат глезен, после спря и промърмори: „И какво излезе? Цял ден жегата ме пѐче, та ми чак додея, слънцето залязва вече, но козата де я? Обещах си да не диря леснини обаче, ще замръкна най-подире без коза, така че… … Ех, да имаше тъдява кон, на воля пуснат, да го яхна и в забрава волно да препусна. Ще ме носи той далече вредом из полята и преди да падне вечер, ще съзра козата. А, Джелал?… Ей, юначага, вятъра догоня, той би могъл да надбяга десет бързи коня. Ами ако аз… такова, сляза в долината! … Точно тъй, ура, готово — ражда ми главата! В долината засияла тайничко от дядо ще намеря аз Джелала в биволското стадо. С малко хлебец надалеко лесно ще го махна, после неусетно, леко бивола ще яхна. Яхнал вече, без да слизам, скритичко ще бръкна и червената си риза, бързо ще измъкна. На тоягата на края здраво ще я вържа и тогава, както зная, бивола ще лъжа. Да, Джелалчо щом я зърне с погледа си огнен, без дори да се обърне, гневно ще я погне… Накъдето я извия с моята тояга, подир нея, кривнал шия, и Джелал ще бяга. Ще летя като стихия, тука, там, отвъде и козата ще открия, дето и да бъде.“ И без много да се бави, на уста със песен към зелените морави Лесньо се понесе, слезе скоро в долината бивола помами, с малко хлебец във ръката, с нежен зов: „Ела ми!“ Бивола го чу — изпуфка, тежко се заклати, Лесньо срещна го с милувка: „На̀ ти залче, на̀ ти!“ Почна кротко да го чеше. После… зад завоя. Всичко стана, както беше начертал героя. Ето вижте през полята, яхнал на Джелала, Лесньо язди като вятър, като бясна хала. Във ушите му се блъска въздухът и лудо съска, пред очите му минават хълмчета, стада, дъбрави. На гърба на своя бивол Лесньо смее се щастливо, кара, кара все направо и държи се здраво. Ненадейно до баира зърна микроязовира и извика възхитен: „Я, отсреща моя клен! Че и шапката на клена си кротува окачена, леко вятърът я духа, сигурно е вече суха. Да я грабна аз навреме, инак някой ще я вземе! Тичай, черен великане, славен фокус тук ще стане, изпод клона ей така, ще я дръпна със ръка! Ей го клона, вдясно дай, ниско, ниско… аай!“ Нещо мярна се отпреде, Лесньо бързо се наведе. Да, но клонът го удари, на земята го стовари. Нашият юнак простена и прострян под клена, твърде много понакълцан, без да ще, захълца. Дълго щеше тъй да плаче нашето ездаче, но съгледа, че Джелал е към него полетял. Носи се като вихрушка, всеки миг ще го намушка! Лесньо стана, стисна зъби, от болежки се изгърби, и решил да не умира, полетя към язовира. Де я лодката сега? Там е, там е — до брега! Без минута да умува, скочи в лодката, заплува — тъй с душа от страх примряла той спаси се от Джелала! Лесньо лекичко се клати, дърпа тежките лопати: лодката се полюлява, а пък той се укорява: „Де от срам да се укрия след такава щуротия? Та не мога ли аз — Лесньо — да направя нещо свестно? Да направя с ум и сръчно, нещо… но такова, мъчно? Да, например воденичка край Братоева горичка? Не, това ще е играчка, дето всеки ще я смачка. Да изпиша пред селкоопа фирма дълга и широка, та човек да я съглежда чак от връх Надежда? Да направя хълм от пясък? Крушка със невиждан блясък?“ Мисли Лесньо начумерен в синкавия здрач вечерен. И реши… Но за това в петата глава!