Читать «Кайпа» онлайн - страница 2

Нови изстрели се чуват откъм позицията. Няколко гранати със зловещия шум на тежки птици минават над нас и падат някъде назад. Войниците образуват щитове: всеки взвод, събран на малка купчина, войниците плътно един до други. Така може би не е съвсем безопасно, както се мисли, но тая близост, която и без това инстинктивно се търси при всяка опасносг, раменете, които се допират, очите, които безмълвно се срещат, спотаеното дишане, при което почти се чува биенето на сърцата — всичко това ражда една топла вълна на другарство и това спокойно примирение пред еднаквата участ, което гали и успокоява.

Някои завиждат на резерва, като мислят, че е по-добре. Едва ли това всякога е вярно. Положението е почти едно и също с това на онези, конто са напред. Едните са на сцената, другите — в кулисите. А тук е мъчителната неизвестност, напрегнатите до скъсване нерви и, над всичко това, куршумите и гранатите. И те раняват, убиват хора — не които сами се бият, а хора, доито стоят неподвижни и пасивни до безпомощност, убиват ги сякаш без нужда, със скръстени ръце почти.

Ние сме две дружини — две хиледи души, събрани в малки, мълчаливи купчини в черната и кална угар. И по-високо над приведените глави, над ножовете, натъкнати на пушките, издигат се двете знамена, обвити в черна, лъсната от дъжда мушама. Всички мълчат, никой не говори, защото в ума на всички е една мисъл, едно чувство в душите: очакването. Защото всички живеят минутите на обречени жертви. Чака се само часът. И в това безмълвно очакване под гранатите и куршумите има нещо, прилично на неподвижната свирепост на бик, който все още позволява да забиват стрели в живото месо на тялото му. Чака се. И ето, ще дойде суха и къса заповед. Неподвижните, обвити в мокра мушама знамена, които досега са стояли като траурните знаци на примирение, на доброволно приета смърт, ще се развеят, ярко ще блесне коприненият плат, някакви златни слова, които няма да се четат, и от всичко това едно магическо обаяние, една тайнствена сила, която като безумие ще обземе тия хора и като жива вълна ще ги понесе напред.

Боят вървеше още бавно. Откъм позицията се чуваха редки гърмежи. Зад нас в редовни интервали от по няколко минути падаха гранати. Много от тях с тъпи удари се забиваха в земята, разхвърляха фонтани от черна пръст, но не се пръскаха. Вляво от нас се виж даше Кайпа. Виждаха се безлюдните улици и желтите къщички с червени покриви под мрежата на безлистните дървета. Извън селото и по-близо до нас се виждаше бяла, каменна сграда — черквата.

Изведнъж от това мълчаливо село се раздадоха чести, припрени гърмежи, острото тракане на някаква шевна машина. Стреляха картечници. Затичахме се напред, на самия гребен на хълма, и се загледахме към селото. Първото нещо, което видяхме, това беше безбройна, разбъркана маса, кипещ мравуняк от хора, които, дошли почти до самото село, лудо бягаха сега назад. Това бяха турци. В селото е имало една дружина от 16. Ловчански полк с картечници. Те оставят турците да додат съвсем наблизо — и внезапно откриват огън. Жестока и немилостива разправа. Ние гледахме тия нещастници, които бягаха в ужаса на дива паника. Като разбита о брега вълна, като внезапно подплашено стадо, бягаха те, подгонени от немилостивата градушка на куршумите. По разни посоки всички гледаха да стигнат по-скоро долината на реката. Без шинели, пристегнати в зелените си куртки, техните фигури в мъглата и дъжда изглеждаха необикновено тънки и високи. След малко те се скриха. На откритата зелена поляна останаха някъде цели редици, някъде разпръснати поотделно, неподвижни, черни трупове.