Читать «Историята на О-Тей» онлайн

Лафкадио Хърн

Историята на О-Тей

Преди много-много години в град Ниигата, провинция Ечидзен, живял човек на име Нагао Чосей. Той бил син на лекар и наследил бащината си професия.

Като дете го сгодили за момиче на име О-Тей — дъщеря на един приятел на баща му, и двете семейства още тогава се споразумели да вдигнат сватба веднага щом Нагао завърши учението си. Но О-Тей била с крехко здраве и на петнадесетата си година получила силен пристъп на туберкулоза. Като разбрала, че краят й наближава, тя изпратила да повикат Нагао, за да се прости с него. Младежът коленичил до постелята й, а девойката промълвила:

— Нагао-сама, годенико мой, от деца сме наречени един за друг и трябваше да се оженим в края на годината. Но аз вече си отивам — единствено боговете знаят кое е най-доброто за нас… Ако поживея още няколко години, само ще продължа да причинявам неприятности и мъка на околните. С това хилаво тяло не бих била и добра съпруга — би било егоистично да искам да живея, пък било то и заради теб.

Вече съм съвсем готова за смъртта и от теб искам само да обещаеш, че няма да скърбиш. И още… искам да ти кажа, че ще се срещнем отново.

— О, непременно ще се срещнем отново! — отвърнал пламенно Нагао. — И в Чистата земя не ще изпитваме болка от раздялата.

— Не, не — казала нежно О-Тей. — Не говоря за отвъдния свят. Вярвам, че ни е писано да се срещнем отново в сегашния ни живот… Въпреки че утре ще ме погребат.

Нагао я погледнал смаян и забелязал, че тя се усмихва на недоумението му. О-Тей продължила с нежния си мечтателен глас:

— Да, тъкмо на този свят, в своя сегашен живот, Нагао… Стига само и ти да го желаеш. Но за да се сбъдне това, трябва пак да се родя момиче и да порасна. Така че ще се наложи да чакаш. Петнадесет-шестнадесет години са много време… Но, годенико мой, сега ти си само на деветнадесет…

В желанието си да облекчи предсмъртните й мигове той отвърнал нежно:

— Да те чакам, скъпа, за мен ще бъде радост, а не задължение. Ние сме обвързани с тържествен обет за цели седем живота.

— Но ти, изглежда, се съмняваш? — погледнала го въпросително О-Тей.

— Обична моя, съмнявам се, че ще успея да те позная, скрита зад друго лице и под чуждо име, освен ако ми дадеш някакъв знак, че това си ти.

— Не мога да направя това. Само боговете и будите знаят кога и къде ще се срещнем. Но съм убедена, дълбоко убедена, че ако си готов да ме приемеш, ще се върна при теб… Помни тези мои думи!…

Тя млъкнала, а очите й се затворили.

Била мъртва.