Читать «Истинското име на един човек» онлайн - страница 3

След преживяното не бях на себе си цял ден. Колегите ме гледаха странно, а началството ми удари една яростна критика за няколко отговорни ангажимента, които му бях провалил с разсеяността си. Тази нощ също не спах добре. Отново сънувах странни неща, които на сутринта вече бях забравил. Отново станах рано и първата ми работа беше да отида до хлебарницата. Огледах трескаво прага на вратата, после площадката наоколо, всички первази, където е възможно да се поставят чаша с кафе или бутилка с ракия… но нищо. Тъкмо обаче се наканих да си тръгна, мислейки си, че явно всичко от предната сутрин е било продължение на кошмарния ми сън, чух зад гърба си познатата ми кашлица.

Обърнах се толкова рязко, че загубих равновесие и за малко щях да падна. Пак беше той, Джимито. Подаваше ми бутилката с ракия и чашката с кафето. Фасът висеше на усмихнатите устни, красящи небръснатото му лице, и ме подканяше с поглед да ги взема. Преди да поема пластмасовата чашка, погледнах още веднъж към хлебарницата, за да се уверя, че още е затворено и че не може точно оттук да е взел това горещо кафе. Когато взех и бутилката, той промълви: „Те вече са твои!“. Този път съвсем ясно разбрах какво казва. Чух думите не с ушите си и те прозвучаха направо в трескавия ми мозък. След това Джимито отново изчезна. И усетих, че този път си отива завинаги.

Гаврътнах една солидна глътка от бутилката и в мен се разнесе приятна отмала с аромата на гроздова ракия. Залитайки, бавно тръгнах към службата. Този ден също не бях на себе си. Провалих една дълго готвена сделка на началството. Освен това ме обвиниха, че идвам пиян на работа и… ме уволниха. Не искам да говоря затова.

Не ми остана нищо друго, освен на следващата сутрин да се върна до хлебарницата, да седна до вратата, да отпия яка глътка от шишенцето на Джимито, и да псувам целия живот, началството и всички наред. Сякаш имаше кой да ме чуе. Запалих цигара и се закашлях, спомняйки си, че се каня да ги отказвам.

Когато се присегнах още веднъж да взема шишето с ракията, което беше до мен, напипах нещо меко. Беше ушанката на Джимито. Взех я и я сложих на главата си, тъй като студът беше сковал челото ми. Докато я нагласях, за да покрие по-плътно ушите ми, чух звънък момичешки глас: „Здрасти, Джими! Днес пак си подранил“. Повдигнах глава. Беше едната от продавачките, която търсеше в чантата си ключовете за хлебарницата. Станах, усмихнах се и я поздравих. Почувствах се по-добре и адски ми се припи кафе. Сякаш никога не бях умирал.