Читать «Искам да ме мразиш» онлайн - страница 3

— Ще пътуваме с теб — предложи един от тях.

— Да, защо не — обади се друг.

Обля ме облекчение. Нея трябваше да мразя, за да имам, или да обичам, за да я нямам. Тях щях да ги имам до себе си и във влака — по пътя към тунела. Заедно можехме да изскочим от едната дупка и да се мушнем в другата.

Единствено успях да им благодаря и след това продължихме напред.

Късчета мисъл подскачаха в главата ми — връщах се пак и пак при момичето, изживявах отново омразата. Тази прекрасна омраза, която може би беше обич.

Докато вървяхме аз отново чух телефонен звън. Но това не беше тя. Буците звъняха наоколо и приятелите ми ги вдигнаха.

За тях. Това бяха техните половинки.

Какво щяха да изберат — да мразят или да обичат? Да чувстват или просто да съществуват, без реално усещане?

Приятелите ми изчезнаха, но обещаха, че ще се върнат. След малко. Може би.

Аз продължих напред с двата сака. Щях да ги чакам. Там, в къщурката под сводестия здрач на догарящата вечер.

Не мина много време и се озовах до влаковите релси. Подуших старо, сухо дърво и погледнах плахо към гарата. Споменът за молбата „Мрази ме!“, с която момичето ме бе прелъстило, се изместваше бавно от напрежението в главата ми; напрежение, породено от липсата на сигурност, от непознатото и чуждо бъдеще.

Влязох в схлупената постройка и бързо притичах до гишето, където зад малко, мърляво прозорче ме гледаше млад униформен служител.

— Един билет, моля — рекох и когато той ми го подаде не се учудих, че преди това не ме попита за къде ще пътувам. Сложих хартийката при покойния ми роднина. Той щеше да я пази.

Бръкнах в джоба си и тогава разбрах, че ръката ми не потъва в плата на дрехите ми, които отдавна не носех, а в плътта — някъде малко под лявото ми зърно. Не усещах болка, но ми се догади… Погледнах към банкнотата, която бях извадил от тялото си и видях, че в пръстите си не държа пари, а изсъхнало свито сърце. Явно униформеният се почувства длъжен да ме успокои с едно налудничаво обяснение.

— То вече не ти трябва — рече. — Пък и така ще мразиш по-лесно.

Пое го през една пролука под прозорчето и някъде го прибра. Подаде ми сранен предмет — плосък ахатов камък с тъмен цвят.

— Аз… — вместо да довърша, машинално напъхах („Рестото“, мина ми през ума) камъка в дупката, от която бях измъкнал сърцето си и след това вдигнах двете чанти, за да може да ги види. — Това в багажното ли да го отнеса?

— Какво носиш вътре?

— В едната е трупът на дядо, а в другата имам безполезни вещи.

— Взимай ги с тебе. И побързай, че влакът тръгва.

Излязох и видях локомотив с един вагон след себе си. Кога беше дошъл? Не го бях чул — нито писък на спирачки, нито предупредителен сигнал, че приближава гарата. Сега просто си стоеше там — на единствения коловоз, с фарове, зареяни към планините.

Качих се и внесох багажа си в първото купе. Беше некомфортно и задушно; нямаше никой, но и не очаквах да има. Кой друг би поел такова пътуване към себеотричането? Въпросът ме подсети за приятелите ми, които последно видях сред полето. Седалките завибрираха и разбрах, че влакът потегля. Скочих към прозореца и с надежда погледнах навън, където светът бе започнал да тича. Гарата отмина, отминаха и няколко сгушени в старостта си храсти и ето, че съзрях приятелите ми — бързаха към гарата, но бяха твърде далеч и нямаше да успеят.