Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 28

Понякога слушах дисковете просто за да се нахъсам и да си придам увереност. Струваше ми се, че Марк Симкинс е личният ми треньор и ми вдъхва увереността, от която се нуждаех за интервюто с Горди.

Докато стигна до Фрамингам, вече преливах от кофеин — бях взел гигантския термос със себе си — и бях абсолютно готов. Тръгнах към офиса, като си повтарях любимата фраза на Марк Симкинс: „Вярвайте в себе си сто процента. Хората няма да имат друг избор, освен да ви последват“.

Другите ми фаворити бяха: „Очаквайте да ви се случат хубави неща“ и „Единственото важно е колко пъти ще успеете. Защото колкото повече пъти се проваляте и продължавате, толкова повече пъти успявате“.

Последната фраза ми напомняше за мъдреците от Далечния изток. Повтарях я безброй пъти, опитвайки се да разгадая смисъла й. Все още не бях сигурен какво означаваше, но си я казвах всеки път, когато имах затруднения, и винаги се чувствах по-добре.

Горди ме накара да чакам пред кабинета му поне двадесетина минути. Винаги караше хората да чакат. За него това бе въпрос на чест и просто ти се налагаше да се примириш. Виждах го през стъклото как обикаля из стаята и говори по телефона, жестикулирайки усилено. Седях до секретарката му Мелани, симпатична, хубава жена, много висока, с дълга кестенява коса, няколко години по-възрастна от мен. Тя ми се извини няколко пъти — очевидно й бе наредено да се извинява на всички, накарани да чакат, после ми предложи кафе, което отказах. Още малко кофеин и щях да излетя в небето.

Мелани ме попита как е минала играта снощи, така че й разказах за победата ни, без да навлизам в подробности за неофициалния ни шампион. После ме разпита за Кейт, а аз се поинтересувах от съпруга й Боб и трите й сладки хлапета. Побъбрихме си още няколко минути, но скоро телефонът й започна да звъни.

Към осем и половина вратата на Горди се отвори и той изскочи навън. Двете му къси ръчички бяха протегнати напред, сякаш искаше да ме прегърне. Горди, който прилича на мече, но не сладко, си пада страхотно по прегръдките.

— Стедман — поздрави ме той радушно. — Как си днес, приятелю?

— Здрасти, Горди — отвърнах.

— Мелани, донеси кафе на приятелчето ми.

— Вече му предложих, Кент — каза Мелани.

Тя бе единствената в службата, която го наричаше с малкото му име. Ние останалите, почти бяхме забравили, че той изобщо имаше такова.

— Вода? — продължи да любезничи той. — Кола? Скоч?

— Скоч с лед ми звучи добре — отговорих. — Закуска за шампиони.

Горди се изсмя весело, сложи ръка на рамото ми и ме въведе в огромния си кабинет. През френските прозорци се виждаха тюркоазеносин океан и палми, вълни, които се разбиваха в снежнобял пясък. Невероятна гледка, достатъчна да те накара да забравиш, че си във Фрамингам.

Горди се отпусна в кожения си стол и се облегна назад, а аз се настаних срещу него. Бюрото му беше гигантско творение от черен мрамор, поддържано безукорно спретнато. Единственото нещо на него бе тридесетинчов монитор и синя папка, за която предположих, че съдържаше досието ми.