Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 18

— Наистина ли?

Нямах представа за кого говореше.

— Ярките й цветове ми напомнят за Бонар. Но с простия и суров модернизъм на Джейкъб Лорънс.

— Хм — изсумтях и си погледнах часовника.

Взех сметката от „Америкън експрес“ и я отворих.

— Господи! — изстенах отчаяно.

— Много ли е зле? — попита Кейт.

— Смазан съм от капиталистическото общество — отговорих.

— Колко лошо? — поинтересува се тя.

— Много лошо. Но все пак не се превръщам в огнено кълбо.

6.

Трудно можеш да събереш по-конкурентна група от екипа по продажбите на „Ентроникс“. Бяхме взети на работа заради конкурентоспособността си, така както отглеждат някои породи бикове заради проклетията им. Компанията не се интересуваше дали продавачите са особено умни — сред нас определено нямаше гении. Предпочитаха да наемат спортисти, тъй като вярваха, че са упорити и обичат състезанията. А и са свикнали с наказанията и тормоза. Онези от нас, които не бяха спортисти, принадлежаха към дружелюбния, жизнерадостен тип, харесван от всекиго. Аз бях един от тази група.

Можете да си помислите, че благодарение на всичките ни спортисти отборът ни е непобедим. Но всъщност бяхме пълни скапаняци.

Повечето бяхме в кофти форма. Прекалено често водехме клиентите си на обяд или вечеря, хранехме се обилно, пиехме много бира и нямахме време за физически упражнения. Единствените във форма бяха Тревър Алард, питчърът ни, и Брет Глийсън, класическият образ на тъп спортист. Алард и Глийсън бяха добри другарчета. Вечно се мотаеха заедно и играеха баскетбол всеки четвъртък вечер.

Смяташе се за недостойно да се отнасяш сериозно към бейзболните ни мачове. Нямахме униформи, ако не се броят фланелките с надпис „Братството на Ентроникс“, които рядко някой се сещаше да облече. Събирахме пари, за да платим петдесетте кинта на рефера. От време на време спорехме за някой фал или нещо подобно, но споровете приключваха бързо и си продължавахме играта.

Но все пак никой не обича да губи, особено конкурентни типове като нас.

Тази вечер мачът бе срещу вечните шампиони от корпоративната лига, „Чарлз Ривър Файненшъл“, мощна брокерска компания. Отборът им се състоеше най-вече от двадесет и две годишни брокерчета, току-що излезли от колежа, високи над метър и осемдесет. Повечето бяха играли бейзбол в престижните си университети от „Бръшляновата лига“. „Чарлз Ривър“ ги наемаше млади, сдъвкваше ги и ги изплюваше и докато навършеха тридесет, от тях оставаше само блед спомен. Но междувременно, сформираха страхотен бейзболен отбор.

Въпросът не бе дали ще загубим, а с колко точки ще ни размажат.

Всеки четвъртък играехме на стадиона на колеж „Стонингтън“, който бе грижливо поддържан. Всъщност, бе много по-поддържан, отколкото заслужавахме. Тревата бе гъста и изумруденозелена, идеално окосена, червеното поле от смесица от глина и пясък — чудесно изравнено, линиите — снежнобели.

Младите жребчета от „Чарлз Ривър“ пристигнаха едновременно в поршета и мерцедеси. Носеха истински униформи — бели фланелки на райета като „Янките“ от Ню Йорк. На предницата бе избродирано „Чарлз Ривър Файненшъл“, а отзад имаха номера. Бейзболните им бухалки бяха „Вексъм-3“, ръкавиците — „Уилсън“, дори саковете им бяха маркови. Приличаха на професионалисти. Мразехме ги както запалянко на „Ред Сокс“ мрази „Янките“ — дълбоко, нерационално и завинаги.