Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 145

Той се подсмихна леко.

— Имаше или нямаше?

— Нямаше — отговорих твърдо.

Кениън закима и въздъхна тежко.

— Господин Стедман, нямам причина да се съмнявам в думите ви. Просто се опитвам да сглобя мозайката. Но казаното от вас не съвпада напълно с това.

Той извади от джоба си смачкан лист, разгъна го и го постави на масата пред мен. Беше копие на имейл. От мен до Тревър. Датирано от преди около седмица.

Няма да търпя повече неуважението и безобразията ти. Има начини да се отърва от теб, които не изискват намесата на личен състав.

— Това не е от мен — казах. — Дори думите не звучат като моите.

— Не е ли?

— Никога не бих отправил подобна заплаха. Това е абсурдно. И със сигурност не бих я написал в имейл.

— Не искате доказателства, така ли?

Затворих очи раздразнено.

— Не съм го писал. Слушайте, аз…

— Господин Стедман, били ли сте някога в колата на Тревър Алард?

Поклатих глава отрицателно.

— Той имаше ли определено място за паркиране тук?

— Не лично.

— Никога не сте докосвали колата му? Имам предвид, дори не сте поставяли ръка върху нея?

— Да поставям ръка върху нея? Теоретично е възможно, но не си спомням подобно нещо. Колата е порше и той е лудо влюбен в него. Имам предвид, беше влюбен.

— А в дома му? Ходили ли сте някога там?

— Не, никога не ме е канил. Не бяхме близки приятели.

— Но казахте, че сте го познавали доста добре.

— Да. Но също така отбелязах, че не бяхме близки приятели.

— Знаете ли къде живее?

— Знам, че живее… живееше в Уелсли. Но никога не съм бил в дома му.

— Разбирам. А в гаража на къщата му? Някога влизали ли сте там?

— Не. Вече ви казах — никога не съм бил в дома му.

Кениън кимна. Изглеждаше дълбоко замислен.

— Чудя се тогава как отпечатъците ви бяха открити в гаража му.

— Моите отпечатъци? Това е невъзможно.

— Отпечатък от десния ви показалец. Нямаме съмнения за това.

— Хайде, стига — казах. — Дори не разполагате с мои отпечатъци, с които да ги сравните.

Той ме погледна озадачено.

— Не сте ли дали отпечатък от показалеца си на вашия отдел по охраната? За новата биометрична машина?

— О, да, бях забравил за това. Всички го направихме. Показалец или палец. Но никога не съм бил в дома или гаража на Тревър Алард.

Очите му ме загледаха сериозно. Бяха големи и леко зачервени.

— Вижте, господин Стедман, проблемът с отпечатъците е, че те не лъжат — каза той кротко.

— Това не ви ли изглежда прекалено удобно?

— Какво е прекалено удобно, господин Стедман?

— Единственият мой отпечатък, който сте намерили, е от десния ми показалец, нали? А това е единственият отпечатък, с който разполага нашата охрана.

— Е, и?

— Да не искате да ми кажете, че няма начин отпечатък да се копира и прехвърли някъде? Вярвате ли в съвпадения?

— Съвпадения?

— С какво разполагате? Отпечатък от единствен пръст, случайно същия, който съм дал на охраната ни? Имейл, който не съм писал…

— Във всеки имейл има определени пътеки и директории, господин Стедман…

— Които могат да се фалшифицират — прекъснах го.

— Не е толкова лесно.

— Лесно е, ако работиш в корпоративната охрана.

Това го накара да замълчи за момент.